Катрин Курц - Възходът на Дерините

Брайън Халдейн, крал на Гуинид, принц на Меара и господар на Пурпурните покрайнини, рязко прикова коня си на върха на хълма и обгърна с поглед хоризонта.

Не беше едър мъж, макар величествените одежди и котешката му грациозност да убеждаваха мнозина от неговите съперници в противното. Ала враговете му рядко имаха време да забележат тази маловажна подробност.

Слаб, мургав, с леко посребрени слепоочия и добре оформена черна брада, той мигновено внушаваше респект със самото си присъствие. Когато говореше, независимо дали издаваше заповеди или приглушено увещаваше, хората го слушаха и му се подчиняваха.

А когато благите слова не убеждаваха, често прозвънтяваше гласът на хладната стомана. За това свидетелстваше протритата ножница на меча, който висеше на пояса му, както и острата кама в черния кожен калъф на китката му.

Ръцете, обуздали скитския боен жребец между коленете му, бяха изящни, но здраво стискаха червените кожени юзди. Те бяха ръце на воин, ръце на човек, свикнал да заповядва.

При по-внимателно вглеждане човек би трябвало да преосмисли първоначалното си впечатление за войнстващ владетел, тъй като големите сиви очи загатваха нещо много повече от вещина и храброст във военните дела. И наистина в тях блестеше остра проницателност и мъдрост — качества, добре познати и уважавани навред по земите на Единадесетте кралства.

И ако този мъж бе обгърнат от неуловима аура на тайнственост, на някакво магическо обаяние, то това се обсъждаше само шепнешком или въобще не се споменаваше. Защото в разцвета на тридесет и деветата си година Брайън от рода Халдейн бе съумял да запази мира в Гуинид цели петнадесет лета. Кралят, възседнал коня си на върха на хълма, бе заслужил тези редки мигове на сладостна отмора.

Брайън освободи нозете си от стремената и ги протегна. С напредването на утрото мъглата започваше да се вдига, но необичайният за сезона нощен студ все още сковаваше всичко наоколо. Дори ловджийските кожени бричове не можеха да го предпазят изцяло от ледения допир на леката метална ризница под туниката му. А коприната под нея носеше слаба утеха за измръзналото му тяло.

Той се загърна по-плътно с пурпурночервения си вълнен плащ, раздвижи вкочанените си пръсти в кожените ръкавици, нахлузи ниско на челото алената си ловджийска шапка, чието бяло перо леко се полюшваше в спокойния въздух. В мъглата отекнаха гласове, лай, звънтене на лъскави юзди и шпори и други шумове, издаващи присъствието на конници. Извръщайки глава към подножието на хълма, той зърна бегло неясните силуети на чистокръвни коне, пристъпващи в мъглата, и на техните изтънчени ездачи, сияйни и прекрасни в изящно извезаните си кадифени дрехи и лъскави кожи.

Брайън се усмихна на тази гледка. Защото въпреки външния показен блясък и самоувереност, той бе сигурен, че конниците долу се радват на излета не повече от него. Безжалостното време бе превърнало предвкусваното удоволствие от лова в неприятна задача.

Защо, о, защо бе обещал на Джихана, че ще донесе еленско месо на трапезата й тази вечер? Знаеше, още щом го изрече, че е прекалено рано за сезона. И все пак, не му прилягаше да наруши обещанието си пред една дама — особено когато тази дама бе възлюблената му кралица и майката на престолонаследника.

Ниският, печален зов на ловджийските рогове потвърди подозренията му, че дирята е изгубена и той въздъхна примирено. Докато времето изцяло не се прояснеше, имаше слаба надежда да събере разпиляната сюрия ловни кучета за по-малко от половин час. А с толкова млади и неопитни хрътки това можеше да се проточи с дни, даже със седмици!

Той поклати глава и тихичко се засмя, като си помисли за Иуон — преди няколко дни толкова се гордееше с новите си ловджийски кучета. Знаеше, че старият владетел на покрайнините има за какво да го сгълчи при тазсутрешното изпълнение. Но колкото и да му се извиняваше по-късно, Брайън се боеше, че Иуон си бе заслужил закачките и подигравките за близките няколко седмици. Дукът на Клейбърн трябваше да помисли малко, преди да пусне такива кутрета в полето през ранния мразовит сезон.

Горките паленца навярно никога не бяха виждали елен!

До слуха на Брайън стигна звукът от топуркането на копита и той се извърна на седлото си, за да види кой се приближава. В далечината от мъглата изникна млад конник, облечен в алена коприна и кожи, и пришпори дорестия си жребец нагоре по хълма. Брайън наблюдаваше с гордост как момчето забави ход и спря до баща си.