Катрин Курц: Възходът на Дерините

— Лорд Иуон каза, че скоро започваме, Ваше Величество — съобщи момчето с блеснали от възбуда очи, предвкусвайки лова. — Хрътките са подгонили вече няколко заека.

— Зайци! — изсмя се високо Брайън. — Искаш да кажеш, че след всичките му хвалби, които трябваше да изтърпим миналата седмица, Иуон ще ни накара да стоим тук и да мръзнем, докато събере безпомощните си кутрета?

— Изглежда е така, Ваше Величество — засмя се Келсън. — Но ако този факт ви утешава, то знайте, че всеки от хайката се чувства по същия начин.

Той има усмивката на майка си , помисли си разнежено Брайън. Но очите и косата му приличат на моите. И все пак е толкова млад. Нима наистина е почти на четиринайсет? О, Келсън, ако можех да те предпазя от онова, което ни грози…

Брайън пропъди с усмивка мислите си и поклати глава.

— Е, след като всички са увесили носове, би трябвало да се чувствам по-добре.

Той се прозя и се протегна, после се отпусна на седлото. Лъскавата кожа проскърца под тежестта му и Брайън въздъхна.

— Ех, да беше Морган тук. Мъгливо немъгливо, мисля, че ако пожелаеше, щеше да подмами елена чак до градските порти.

— Наистина ли? — попита Келсън.

— Е, може би малко преувеличавам — призна Брайън. — Но той има особен подход към животните, както и към други неща.

Лицето на краля изведнъж доби отнесено изражение и отсъстващ поглед, а ръката му в ръкавица се заигра с камшика.

Келсън долови промяната в настроението му и след добре премерена пауза приближи коня си до по-възрастния мъж. В последните няколко седмици баща му не бе напълно откровен относно Морган. И липсата на разговори за младия пълководец се чувстваше осезаемо. Може би сега беше време да подхване въпроса. Реши да бъде прям.

— Ваше Величество, простете, ако въпросът ми е неуместен, но защо не сте повикали Морган от границата на покрайнините?

Брайън се почувства напрегнат и с усилие прикри изненадата си. Как бе разбрало момчето? Местонахождението на Морган се пазеше в строга тайна от близо два месеца. Дори Съветът не знаеше къде се намира той и по какви причини. Трябваше да подходи предпазливо, докато не се увери какво точно знае момчето.

— Защо питаш, сине?

— Не искам да проявявам излишно любопитство, Ваше Величество — отвърна момчето. — Сигурен съм, че имате причини, за които дори и Съветът е в неведение. Макар че Морган много ми липсва. И на вас също, ако не се лъжа.

О, Кадаса! Момчето беше наблюдателно! Сякаш бе прочело неизречените му мисли. Ако искаше да избегне въпроса за Морган, трябваше незабавно да отвлече вниманието на Келсън в друга посока.

Изнурена усмивка пробяга по лицето на Брайън.

— Благодаря ти, че ми се доверяваш. Страхувам се обаче, че ти и аз сме сред малцината, на които той липсва. Убеден съм, че през последните седмици до теб са стигнали някои слухове…

— Че Морган иска да ви свали от престола? — попита предпазливо Келсън. — Вие не вярвате в тези измислици, нали? И нали не това е причината той още да е в Кардоса?

Брайън изпитателно изгледа момчето с ъгълчето на окото си, потропвайки леко с дръжката на камшика по левия си ботуш, там, където Келсън не можеше да го зърне. Знаеше дори за Кардоса!

Момчето със сигурност имаше добър източник на информация, какъвто и да бе той. А и беше настоятелен. Умишлено бе насочил разговора към отсъствието на Морган, въпреки усилията на баща му да избегне темата. Навярно бе подценил момчето. Все забравяше, че Келсън е почти на четиринайсет, възраст, на която бе отговорен за своите деяния. Самият Брайън бе няколко години по-голям, когато се възкачи на трона.

Реши да подмами момчето с откъслечна конкретна информация, за да види как ще реагира.

— Не, не е там причината. Не мога да се впускам в подробни обяснения точно сега, синко. Ала едно ще ти кажа — голям метеж се надига в Кардоса и Морган е изпратен да наглежда какво става там. Уенсит от Торънт е хвърлил око на града и вече е нарушил две споразумения в усилията си да го завладее. Следващата пролет навярно официално ще си обявим война — той замълча. — Плаши ли те това?

Келсън втренчи поглед в краищата на поводите на коня си, преди да отговори.

— Никога не съм знаел какво е истинска война — изрече той бавно и отклони взор към равнината. — Откакто се помня, в Единадесетте кралства царува мир. Човек би си помислил, че мъжете са забравили да воюват след петнадесет години спокойно съществуване.

Брайън се усмихна и напрежението му се поразсея. Изглежда накрая бе успял да отклони темата на разговора от Морган и се чувстваше доволен.