Катрин Курц: Възходът на Дерините

— Хората никога не забравят, Келсън. Това е част от човешката природа. Съжалявам, че трябва да ти го кажа.

— Предполагам — уклончиво отвърна Келсън. Той се приведе на седлото, потупа коня по врата, поглади тънък кичур от разпиляната му грива и впери ясните си, големи сиви очи право в лицето на баща си. — Отново се е появила Призрачната, така ли, татко?

Смисълът на тези прости думи мигновено извади Брайън от равновесие. Подготвен бе за всякакви въпроси на каквато и да било тема, само не бе очаквал от сина си да спомене за Призрачната. Не, не беше справедливо толкова млад човек да се изправи лице в лице със страховитата реалност. Възрастният мъж така се потресе, че за миг загуби дар слово и зяпна от изумление.

Откъде бе научил Келсън за заплахата на Призрачната? В името на Св. Камбър, момчето беше прозорливо!

— Ти не би трябвало да знаеш това! — укорително избухна той, опитвайки се отчаяно да събере мислите си и да даде по-смислен отговор.

Келсън остана поразен от реакцията на баща си и чувството се изписа на лицето му, но нито за миг не отклони поглед встрани. В гласа му прозвуча непокорна, почти предизвикателна нотка.

— Има толкова много неща, за които не би трябвало да зная, Ваше Величество. Но това не ми е попречило да подразбера нещо за тях. Или предпочитате да бъда в пълно неведение?

— Не — промърмори Брайън. Той неуверено сведе очи, търсейки най-подходящия израз за въпроса, който искаше да зададе. — Морган ли ти каза?

Келсън неловко се размърда, почувствал внезапно, че ролите се бяха разменили и че бе задълбал повече в разговора, отколкото си бе наумил. Сам си бе виновен. Той самият бе настоял да научи нещо повече по въпроса. Но сега баща му нямаше да се успокои, докато не му признаеше всичко. Келсън се покашля.

— Да, преди да замине — отвърна той колебливо. — Страхуваше се, че няма да одобриш постъпката му — момчето навлажни устните си. — Той… ъъъ… спомена също за твоята могъща сила… и за основите на твоето господство.

Брайън навъси чело. Този Морган! Подразни се, че не бе разпознал признаците по-рано, тъй като се досещаше какво би могло да се случи. Все пак момчето по възхитителен начин бе запазило наученото в тайна. Навярно Морган поначало беше прав да му се довери.

— Какво още ти каза Морган, сине? — тихо попита Брайън.

— Твърде много, за да ви поласкае, и не достатъчно, за да задоволи любопитството ми — призна момчето с известна неохота. Плъзна поглед с опасение към лицето на баща си. — Сърдите ли ми се, Ваше Величество?

— Да ти се сърдя?

Брайън с мъка се сдържа да не възкликне от облекчение. Да му се сърди? Заключенията, които си бе направило момчето, предпазливо задаваните въпроси, умението, с което водеше разговора в една или друга посока, дори начинът на самозащита — за Бога, върху какво друго бяха работили толкова усърдно с Морган през всичките тези години? Да му се сърди? Мили боже, как можеше да му се сърди?

Брайън се пресегна и с обич потупа Келсън по коляното.

— Разбира се, че не ти се сърдя, Келсън — леко се усмихна той. — Да знаеш само колко ме успокои. Признавам, че на моменти доста ме постресна. Ала сега съм сигурен повече от всякога, че изборът ми беше правилен. Но искам да ми обещаеш нещо.

— Всичко, което пожелаете, Ваше Величество — съгласи се колебливо Келсън.

— Не бъди толкова угрижен, сине — възрази Брайън усмихнат и потупа Келсън по рамото, за да му вдъхне увереност. — Молбата ми няма да те затрудни. Но в случай че нещо се случи с мен, искам да повикаш незабавно Морган. Той ще ти бъде по-полезен от всеки друг. Ще го сториш ли заради мен?

Келсън въздъхна и се усмихна, по цялото му лице се изписа облекчение.

— Разбира се, Ваше Величество. Това ще бъде първата ми мисъл, каквото и да се случи. Морган… има твърде ясен поглед върху много неща.

— Бих се обзаложил с цената на живота си, че е така — усмихна се Брайън.

Той се изправи на седлото и опъна червените кожени поводи с дългите си пръсти в ръкавица.

— Виж, слънцето изгрява. Хайде да видим дали Иуон е строил вече хрътките!

Небето бе просветляло значително с издигането на слънцето към зенита. Сега кралската двойка хвърляше бледи къси сенки пред себе си, докато се спускаше в тръс по хълма. Въздухът бе толкова чист, че се виждаше целият път през поляната чак до горичката в далечината. Щом двамата с Келсън се приближиха, сивите очи на Брайън огледаха с интерес събралата се ловна свита.

Там бе Роджиър, графът на Фелън, облечен в тъмнозелено кадифе, възседнал великолепен сив жребец, който Брайън никога не бе виждал. Увлечен бе в оживен разговор с младия темпераментен архиепископ Арилан. Един поглед върху карираната дреха на рода Маклейн разпозна в третия ездач Кевин, младия лорд Маклейн — доста интересно! Обикновено той и Роджиър не се разбираха. Всъщност малцина се разбираха с Роджиър. Брайън се запита какво толкова имаха да си говорят тримата.