Небето бе просветляло значително с издигането на слънцето към зенита. Сега кралската двойка хвърляше бледи къси сенки пред себе си, докато се спускаше в тръс по хълма. Въздухът бе толкова чист, че се виждаше целият път през поляната чак до горичката в далечината. Щом двамата с Келсън се приближиха, сивите очи на Брайън огледаха с интерес събралата се ловна свита.
Там бе Роджиър, графът на Фелън, облечен в тъмнозелено кадифе, възседнал великолепен сив жребец, който Брайън никога не бе виждал. Увлечен бе в оживен разговор с младия темпераментен архиепископ Арилан. Един поглед върху карираната дреха на рода Маклейн разпозна в третия ездач Кевин, младия лорд Маклейн — доста интересно! Обикновено той и Роджиър не се разбираха. Всъщност малцина се разбираха с Роджиър. Брайън се запита какво толкова имаха да си говорят тримата.
Нямаше време да размишлява дълго. Гръмкият глас на дука на Клейбърн привлече вниманието на Брайън към водача на ловната свита. Лорд Иуон, чиято огромна развята рижа брада се открояваше ясно на слънчевата светлина, гневно хокаше някого — събитие, съвсем понятно в светлината на досегашния успешен лов.
Брайън се полуизправи на стремената, за да погледне по-добре. Както и следваше да се очаква, жертвата на Иуоновия гняв бе един от помощник-ловците. Горкият човечец. Не той бе виновен, че хрътките не се бяха представили добре. После отново му хрумна, че Иуон има нужда да хвърли вината върху някого.
Брайън се усмихна и насочи вниманието на Келсън към ситуацията, като му подсказа, че трябва да избави нещастния ловец и да поукроти яростта на Иуон. Щом Келсън потегли натам, Брайън още веднъж внимателно огледа групичката. Ето го човека, когото търсеше — застанал край Роджиър.
Като пришпори коня си, той се спусна в галоп през покритата с торф поляна, за да приветства високия млад мъж в облеклото на рода Фиана — в бяло и пурпур. Той пиеше от красиво изработена кожена манерка.
— Ехооо! Какво виждат очите ми? Младият Колин от Фиана пие, както винаги, най-доброто вино! Какво ще кажеш за няколко глътки за бедния ти, премръзнал крал, приятелю?
Дръпна със замах поводите на коня си, приближи се до Колин и впи жаден поглед в манерката, която той отлепяше от устните си.
Младият мъж се усмихна, избърса гърлото на съда с ръкава си и го подаде на краля с приветлив поклон.
— Добро утро, Ваше Величество. Знаете, че виното ми е ваше, винаги когато пожелаете.
Роджиър се присъедини към тях и ловко дръпна коня си няколко стъпки назад, щом Брайън се пресегна за манерката.
— Добра утрин, Владетелю — изрече той и се поклони ниско на седлото. — Моят господар е достатъчно проницателен, за да открие най-хубавото питие в компанията рано сутрин. Това е изумително постижение.
— Изумително? — изкиска се Брайън. — В такава сутрин? Роджиър, ти притежаваш фантастична дарба за сдържаност и скромност в приказките си.
Той отметна назад глава и отпи голяма глътка от манерката, отдръпна я от устата си и въздъхна.
— Ах, не е тайна, че бащата на Колин държи най-добрите изби в Единадесетте кралства. Моите поздравления, както винаги, Колин! — той вдигна манерката и отново отпи.
Колин закачливо се усмихна и облегна ръце на предницата на седлото си.
— О, Ваше Величество, сега зная, че се опитвате да ме поласкаете, за да ви изпрати баща ми нова пратка.
Но това съвсем не е виното на Фиана. Една красива дама ми го предложи тази сутрин.
Брайън се спря по средата на глътката и смутено отпусна манерката.
— Дама? О, Колин, трябваше да ме предупредиш. Никога не бих те помолил, ако знаех, че е подарък от дамата на сърцето ти.
Колин високо се изсмя.
— Тя не е моята дама, Ваше Величество. Никога не бях я виждал. Просто ми даде виното. Освен това тя несъмнено би била поласкана, ако научи, че сте опитали и харесали питието й.
Брайън върна манерката и избърса мустаците и брадата си с опакото на ръкавицата.
— А сега, престани с извиненията си, Колин — настоятелно изрече той. — Грешката е моя. Ела, днес ще яздиш до мен. И довечера ще се храниш на трапезата вдясно от мен. Дори крал трябва да изкупи вината си, когато неволно се е пошегувал с благоразположението на дама.
С блуждаещ поглед, дал воля на мислите си, Келсън яздеше към краля. Зад него Иуон и помощниците, водещи хрътките, най-сетне бяха постигнали колебливо съгласие относно причините за неуспеха на лова, а и кучетата, изглежда, бяха вече овладени. Господарите им ги държаха плътно едно до друго в очакване на кралската заповед. Хрътките обаче си имаха своите приумици, които изключваха досадното изчакване на крале и владетели. Под въпрос бе за колко време помощник-ловците щяха да ги удържат мирни.
Читать дальше