Лорд Джеърд, старейшината на рода Маклейн, даваше полезни съвети отстрани, ала момчетата явно не можеха да схванат смисъла на онова, което Нигел изискваше от тях.
— Не, не, не! — натякваше им Нигел. — Ако се обърнете публично към един граф с названието „сър“, той ще ви отсече главите и аз не бих го винил за това. И трябва винаги да помните, че епископът е „Ваше Превъзходителство“. А сега, Джейтъм, как би се обърнал към един принц с кралска кръв в жилите си?
Келсън се усмихна, минавайки покрай тях, и кимна за поздрав. Не бе изтекло много време, откакто бе преминал под желязната опека на чичо си, кралския дук, и никак не завиждаше на момчетата. Истински Халдейн, Нигел нямаше милост и пощада, независимо дали бе на бойното поле или обучаваше младите момчета във военното изкуство. Но макар и възпитанието му да бе сурово, а понякога даже и грубо, пажовете, които минаваха през школата му, ставаха добри оръженосци и още по-добри рицари. Келсън се радваше, че Нигел е на негова страна.
Щом Келсън приближи, Брайън прекъсна разговора си с Колин и Роджиър и вдигна ръка за поздрав.
— Какво става там, сине?
— Струва ми се, че лорд Иуон е взел нещата под контрол, Ваше Величество — отвърна Келсън. — Мисля, че сега очаква сигнала ви.
— Ето ме и мен, млади господарю! — избоботи оглушително като гръмотевица гласът на Иуон и стресна Келсън.
Иуон свали зелената си вълнена дългорунеста шапка и триумфално я размаха пред него.
— Сър, кучетата са в очакване. Този път помощникът ми ме уверява, че следата е истинска. — Той намести шапката върху гъстата си рижава коса и енергично дръпна периферията й. — Дано е така, иначе ще има вой и плач в дома ми тази вечер!
Брайън се разсмя, отпусна се назад на седлото и весело се плесна по коляното.
— Иуон, та това е само лов! И не искам никакъв вой и хленч заради мен. Хайде да тръгваме! — все още с клокочещ смях той дръпна юздите на коня си и потегли напред.
Иуон се изправи на стремената си, вдигна ръка и ловджийските рогове проехтяха в отговор през поляната. В далечината хрътките звънко излаяха и ездачите раздвижиха редиците си.
Надолу по хълма, през гъсталака и отново в ширналите се поля, ловът започна стремглаво.
В последвалата възбуда на гонитбата никой не забеляза как един конник, яздещ най-отзад, изостана от групата и се насочи към края на горичката. И наистина, в такъв момент едва ли някой би открил отсъствието му.
Йоузеф от рода Мур стоеше неподвижен сред зелената дъбрава в края на малко мрачно сечище, хванал юздите с тънките си, мургави ръце, а зад него кротуваха четири коня.
Листакът на дърветата в ранната есен наоколо, обгорен от сланата и мраза през миналата седмица, грееше в златисти, червени и кафяви багри, но приглушени тук, в сенчестата дрезгавина между стволовете.
Под високите, гъсти стъбла, където рядко проникваше слънчева светлина, сред здрача се мяркаше и изчезваше черната дреха на Йоузеф. Черни очи се стрелкаха изпод тъмно копринено було, шареха наоколо, блуждаеха разсеяно, без да забелязват онова, което виждаха. Защото Йоузеф не толкова наблюдаваше, колкото се ослушваше. И чакаше.
Трима други мъже също бяха наострили слух и чакаха на полянката — двамина от тях бяха от рода Мур като Йоузеф, със смугли лица, обгърнати от качулките на черните си бархетни плащове, с тъмни, трескави и постоянно нащрек очи.
По-високият леко се извърна, погледна Йоузеф, после скръсти ръце на гърдите си, като час по час се втренчваше в обратната посока. Плащът му леко се разтваряше при движението и отдолу за миг проблясваше инкрустирания с богати орнаменти презраменен ремък на меча му. До нозете му върху сива кадифена възглавница седеше лейди Чариса, дукесата на Толан, господарката на Сребърните мъгли — Призрачната.
Склонила ниско глава, плътно забулена в сребристосива мантия, дамата се бе отпуснала неподвижно на меката подложка; крехката й, слаба фигура бе загърната в най-пищни кожи и кадифе, а изящните й ръце, в ръкавици от кожа, украсени със скъпоценни камъни, смирено почиваха скръстени на скута й. Широко отворените й бледосини очи изпод сивкавия копринен воал със задоволство оглеждаха облечения в черно Йоузеф, бдящ на стража при конете.
Без да се обръща, тя можеше да различи неясните, тъмни фигури на другите двама Мури, застанали от двете й страни. Дамата вдигна глава и заговори с нисък мелодичен глас:
— Той идва, Мустафа.
Нито предателско шумолене на сухи листа, нито пращене на съчки под нозете издаваше приближаването на който и да било към сечището, но Мурите и не мислеха да се усъмнят в думите на дамата и да й задават въпроси. Отдясно се протегна мургава ръка в широк черен ръкав и й помогна да стане. А другият страж отляво зае стратегическа позиция между господарката си и конете и застана бдително с ръка върху дръжката на меча си.
Читать дальше