Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Да — отговарям. — Не е толкова страшно. Всъщност веднъж като се отпуснеш, си е направо страхотно.

Докато седя сега в самолета, мислите ми се връщат към моя сепан, Катарина. Не че някога сме летели с нея. Веднъж, когато бях на девет, налетяхме на могадорианец на една алея в Кливлънд и едва се измъкнахме, и двете ужасени и покрити с дебел слой пепел. След този случай се преместихме в Южна Калифорния. Разнебитената ни дървена двуетажна къща беше близо до плажа, буквално в сянката на международното летище на Лос Анджелис. Стотици самолети прелитаха с рев над главите ни всеки час и винаги точно когато Катарина ме обучаваше, или през малкото свободно време, когато бях с единствената си приятелка, която имах — едно кльощаво момиче от съседната къща, на име Ашли.

Живях под тези самолети в продължение на седем месеца. Те бяха будилникът ми сутрин и ревяха буквално в ушите ми при изгрев-слънце. Нощем бяха зловещи призраци, които ме караха да стоя будна, готова да скоча от леглото и да се метна за секунди в колата. И тъй като Катарина не ми даваше да се отдалечавам много от къщата, следобедите ми също минаваха под грохота на самолетите.

През един от тези следобеди, когато вибрациите от един такъв огромен самолет разлюляха лимонадата в пластмасовите ни чаши, Ашли каза:

— Следващия месец ще ходим с мама при дядо и баба. Нямам търпение да отидем! Ти някога летяла ли си със самолет?

Ашли обичаше да разказва къде е ходила и какво е правила с родителите си. Знаеше, че двете с Катарина не напускахме често къщата, и обичаше да се перчи.

— Не точно — отвърнах.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Или си летяла, или не. Кажи си, че не си.

Помня как лицето ми пламна от смущение. Предизвикателството ѝ ме жегна дълбоко.

— Ами не, не съм — промълвих най-накрая.

Искаше ми се да ѝ кажа, че съм била на нещо много по-голямо, нещо много по-внушително от някакъв малък самолет. Исках тя да разбере, че съм дошла на Земята с кораб от друга планета, наречена Лориен, и че с него сме изминали повече от сто милиона мили. Но не го направих, защото знаех, че Лориен трябва да остане в тайна.

Ашли ми се изсмя. Без да се сбогува, тя си тръгна да посрещне баща си от работа.

— Защо никога не сме пътували със самолет? — попитах вечерта Катарина, докато тя надничаше зад щорите на прозореца в стаята ми.

— Шест — каза тя и после се поправи. — Искам да кажа, Вероника. За нас е твърде опасно да пътуваме със самолет. Там ще сме като в капан. Нали знаеш какво ще стане, когато на хиляди метри над земята разберем, че могадорианците са ни проследили до самолета?

Много добре знаех какво щеше да стане. Можех да си представя хаоса, писъците на другите пътници, които залягат под седалките, когато по пътеката нахлуят неколцина огромни извънземни войници с мечове. Но това не можеше да ме накара да престана да искам нещо толкова нормално, толкова човешко, като това да прелетя със самолет от един град до друг. Бях прекарала цялото си време на Земята, без да мога да върша нещата, които другите деца на моята възраст приемаха просто за даденост. Ние дори не се задържахме на едно място достатъчно дълго, за да се запозная с други деца. Ашли беше първото дете, което Катарина изобщо допусна до дома ни. Понякога, както беше в Калифорния например, дори не ходех и на училище, ако Катарина преценеше, че така е по-безопасно.

Разбира се, бях наясно защо се налага всичко това. Обикновено не ми пукаше много. Но Катарина усети, че надутите стойки на Ашли ме бяха наранили дълбоко. През следващите няколко дена мълчанието ми вероятно я размекна, защото за моя изненада тя купи два двупосочни билета до Денвър. Нямаше значение докъде щяхме да летим — тя знаеше, че искам просто да го изживея.

Нямах търпение да се похваля на Ашли.

В деня на полета обаче, докато стояхме пред летището, Катарина започна да се колебае. Изглеждаше притеснена. Прекара пръсти през късата си черна коса. Беше я боядисала предишната вечер, точно преди да си направи нова лична карта. Край нас по тротоара мина семейство с три деца, влачейки тежките си куфари, а вляво от мен една разплакана майка се сбогуваше с двете си дъщери. Исках само да бъда като тях, да съм част от тази обикновена сцена. Катарина оглеждаше хората около нас, докато аз се въртях нетърпеливо до нея.

— Не — каза накрая. — Няма да ходим никъде. Съжалявам, Вероника, не си струва.

Мълчахме през целия път на връщане, оставихме ревящите двигатели на самолетите над главите ни да говорят вместо нас. Когато стигнахме нашата улица и излязохме от колата, видях Ашли да седи на стъпалата пред къщата ми. Тя ме изгледа, докато вървяхме към къщи, и аз я видях как изрича безмълвно думата лъжкиня. Унижението беше твърде голямо, за да го понеса.