Питакъс Лор - Силата на шестимата

Било душно и Шест вече се потяла. Покрай стените и под тавана имало огромни дървени подпори, крепящи пещерата да не пропадне, а по стените били изсечени тесни первази, свързващи тунелите, чиито изходи осейвали тъмните стени. Над главата си виждала издълбани от самата планина няколко дълги арки, които като мостове свързвали огромната пещера от единия до другия й край.

Шест се притиснала плътно до една скала, а очите й шарели насам-натам, търсела откъде да се измъкне. Всички маршрути се оказвали безкрайни. Стояла там съкрушена, погледът й кръстосвал мрачната пустота, без да вижда никакъв изход. И тогава видяла. В далечината, отвъд пропастта, в края на един по-широк тунел леко проблясвала естествена светлина. Тъкмо да започне да се катери по дървените подпори, за да стигне до каменния мост, водещ до тунела, когато нещо друго привлякло погледа й — могадорианеца, който убил Катарина. Не можела да го остави да се измъкне. Последвала го.

Той влязъл в стаята, в която бил убил Катарина.

— Отидох право до бюрото и взех най-острия бръснач, който видях, сетне сграбчих могадорианеца откъм гърба и прерязах гърлото му. И докато гледах как кръвта му шурти и се разстила по пода, а самият той експлодира, превръщайки се в пепел, ми се прииска да бях го убила по-бавно. Или да можех да го убия отново.

— Какво направи, когато най-накрая излезе оттам? — питам.

— Изкачих се по отсрещната планина и когато стигнах върха, цял час гледах надолу към пещерата, като се стремях да запомня всяка мъничка подробност. Щом реших, че вече съм успяла, се втурнах към най-близкото шосе, като си отбелязвах всичко, покрай което минавах по време на този осемкилометров пробег. На шосето скочих в каросерията на един пикап, който се движеше съвсем бавно. Когато след няколко километра шофьорът спря да зареди, откраднах от кабината карта на пътищата, един бележник и две химикалки. А, и пакет картофен чипс.

— Чууудно. Какъв беше чипсът? — пита Сам.

— Пич… — обаждам се аз.

— Какво толкова?

— Беше чипс с вкус на барбекю, Сам. Отбелязах разположението на пещерата върху картата, дето ви я показах в мотела, момчета, а в бележника нарисувах скица на всичко, което си спомням, като чертеж, годен да заведе всекиго, успял да го разчете, до входа на пещерата. Притесних се обаче и скрих чертежа недалече от града. Картата запазих, после откраднах една кола и карах, без да спирам, до Арканзас, но, естествено, те отдавна бяха взели сандъка ми.

— Съжалявам, Шест.

— Аз също — казва тя. — Но те не могат да го отворят без мен. Може би някой ден ще си го върна.

— Поне все още имаме моя — отговарям.

— Скоро ще трябва да го отвориш — казва тя и знам, че е права.

Трябваше да съм го отворил досега. Каквото и да има в този сандък, каквито и тайни да крие, Анри искаше аз да ги знам. Тайните. Сандъкът. Само толкова изрече той с последния си дъх. Чувствам се тъпо, че толкова дълго отлагам този момент, но каквото и да има в сандъка, усещам, че то ще прати четирима ни на дълго и трудно пътуване.

— Ще го отворя — отговарям. — Нека най-напред да слезем от този влак и да намерим някое сигурно място.

Първа се измъквам от леглото, когато бие сутрешната камбана. Винаги. Не толкова защото съм ранна птица, а защото предпочитам да използвам банята преди останалите.

Бързо си оправям леглото, с времето съм се усъвършенствала. Номерът е да подпъхнеш хубавичко чаршафа, одеялото и юргана в долната част. После просто издърпваш останалото към главата, подпъхваш го от двете страни и слагаш възглавниците, така всичко е изрядно, опънато като по конец.

Когато приключвам, единственото друго момиче, което е станало, е на леглото най-близко до вратата. Това е Елла, която пристигна в неделя. Както предишните две сутрини, и сега тя се опитва да си оправи леглото, като ми подражава, но й е трудно. Проблемът й е, че се мъчи да го оправя от горе на долу, вместо обратно. Сестра Катерина не е много взискателна към Елла, но нейното дежурство свършва днес и едноседмичната смяна на сестра Дора започва довечера. Знам, че тя няма да позволи на Елла никакви компромиси по отношение на съвършенството, без значение че като новопристигнала на Елла не й е леко.

— Искаш ли да ти помогна? — питам я, пресичайки стаята.

Тя ме поглежда с тъжни очи. Виждам, че не я е грижа за леглото. Предполагам, че точно сега не я е грижа почти за нищо, и я разбирам, като се има предвид смъртта на родителите й. Иска ми се да й кажа да не се тревожи, защото за разлика от нас, които сме тук „до живот“, тя ще се измъкне до месец, два в най-лошия случай. Но каква утеха би било това за нея сега?