Питакъс Лор - Силата на шестимата

Последният ми час е по испанска история. Учителката говори монотонно за генерал Франсиско Франко и испанската Гражданска война през трийсетте години на миналия век. Изключвам се напълно и вместо да я слушам, записвам в тетрадката си какво знам за Джон от последните статии, които съм чела.

Джон Смит.

Живял последните четири месеца в Парадайс, Охайо.

Спрян е от полицай в Тенеси, докато карал в пикап на запад посред нощ, с други двама на около същата възраст.

Къде са отивали?

Предполага се, че единият от двамата с него е Сам Гууд, също от Парадайс, в началото смятан за заложник, сега вече за съучастник.

Кой е третият? Момиче с черна коса. Момичето от сънищата ми имаше черна коса.

Къде е Анри?

Как са се измъкнали от два хеликоптера и 35 полицаи? Как са се разбили двата хеликоптера?

Как мога да се свържа с него или с останалите?

Дали да поствам нещо в интернет?

Прекалено опасно. Има ли начин да го направя, без да ме усетят могадорианците?

Ако успея, дали някой от останалите изобщо ще го види?

Джон бяга. Дали въобще проверява интернет?

Дали Аделина знае нещо, което аз не знам?

Мога ли да повдигна деликатно въпроса пред нея?

Химикалката лети по листа. Интернет и Аделина — само до тях стигам, а и двете не вършат работа. Какво повече мога да направя? Всичко друго ми изглежда толкова безсмислено, все едно да се изкача в планината и да изпращам димни сигнали във въздуха. Но не мога да се отърся от чувството, че пропускам нещо — някакъв решаващ елемент, който е толкова очевиден, че ще ми избоде очите.

Учителката продължава да говори монотонно. Затварям очи и отново премислям внимателно всичко. Девет гарда. Девет сепана. Кораб, който ни докарва на Земята, същият, който рано или късно ще ни върне обратно, скрит някъде на Земята. Помня само, че кацнахме в някакво затънтено кътче насред гръмотевична буря. Беше направено заклинание, което да ни защитава от могадорианците, което започна да действа едва когато се разпръснахме и което действа единствено когато сме разделени. Но защо? Заклинание, което да ни държи на разстояние, ми се струва доста нелогично. Не трябва ли то да ни помогне да се борим срещу могадорианците и да ги победим? Какъв е смисълът? Докато си задавам тези въпроси, мислите ми се спират на нещо друго. Затварям очи и се оставям логиката да ме води.

Трябваше да се крием, но колко дълго? Докато заветите ни се развият и вече имаме средствата, с които да се бием и да победим. А какво беше онова нещо, което можем да направим след проявяването на първия ни завет?

Отговорът изглежда толкова очевиден, че се съмнявам да е верен. Все още с химикалка в ръка, записвам единствения отговор, който ми хрумва: Сандъкът.

Вече не мога да спя, без да сънувам кошмари. Всяка нощ се сблъсквам с лицето на Сара, което се появява за секунда, преди да бъде погълнато от мрака, после се чуват виковете й за помощ. Колкото и упорито да я търся, не мога да я открия. Тя продължава да вика с уплашен глас, печален и самотен, но никога не успявам да я намеря.

Сред кошмарите ми е и Анри тялото му се извива и дими, когато ме поглежда, знаейки, че е настъпил краят на времето ни заедно. В очите му нито веднъж не видях страх или съжаление, нито тъга, а най-вече гордост, облекчение и любов. Сякаш ми казва да продължавам, да се боря, да побеждавам. Тогава, точно накрая, очите му се разширяват, молят за още време. „Идването ни тук, в Парадайс, не беше случайно“ — повтаря той, а аз все още нямам представа за какво говори. И после: „Не бих пропуснал нито миг от това, момчето ми, не и заради Лориен, не и заради целия проклет свят.“ Това е моето проклятие — всеки път, щом сънувам Анри, съм принуден да го гледам как умира. Отново и отново.

Виждам Лориен дни преди войната, джунглите и океаните, които съм сънувал стотици пъти. Малък съм и тичам свободно през високата трева, а всички около мен се усмихват и смеят, без да подозират за предстоящия ужас. После виждам войната, убийствата, кървищата. Понякога, както сега, имам ясно видение за това, което според мен е бъдещето.

Очите ми обаче се отварят прекалено бързо и аз бивам прогонен от видението. Ала дори още в началото му имам усещането, че навлизам в място, за което знам, че никога преди не съм виждал, но въпреки това ми е познато.

Бягам по пътека, покрай която са струпани отпадъци и отломки. Счупено стъкло. Изгоряла пластмаса. Изкривена, ръждясала стомана. Носът ми се пълни с остра, щипеща пара и очите ми се насълзяват. Рушащи се сгради се извисяват на фона на сивото небе. Тъмна река се влачи мудно някъде вдясно. Отпред настава безредие. Крясъци и дрънчене на метал се надигат над плътния въздух. Стигам до гневна тълпа, наобиколила бетонирана площадка, откъдето огромен космически кораб се готви за излитане. Минавам през ограда с телена мрежа и навлизам в оградената от тълпата бетонна писта. Площадката е осеяна с вадички с цвят на магма. Могадориански воини удържат множеството, докато рояци разузнавачи подготвят кораба — ониксова сфера, която кръжи ниско над земята.