Питакъс Лор - Силата на шестимата

Ревящата сган се движи към оградата, воините я блъскат назад. Тълпящите се са по-дребни от воините, но тенът на кожата им е в същия пепеляв тон. Някъде зад кораба се надига глух тътен. Тълпата се смълчава и панически отстъпва, а онези, които се намират на площадката, се подреждат чинно в редици.

От замъгленото небе внезапно нещо пада. Тъмна вихрушка поглъща облаците наоколо, оставяйки след себе си гъста черна следа. Покривам с ръце ушите си, преди предметът да се стовари върху земята, която започва да вибрира и за малко да бъда повален. Всичко утихва и когато прахта се разсейва, пред очите ни изниква кораб с идеална сферична форма, млечнобял като перла. Кръгла врата се отваря с приплъзване и от кораба навън излиза чудовищно същество. Същото, което се опита да ме обезглави в каменния замък.

Покрай оградата избухва караница, започва боричкане, всички искат да избягат от чудовището. То е още по-огромно, отколкото си го спомням, с грубо изсечени черти на лицето и късо подстригана коса. По ръцете му пълзят татуировки, най-голямата е върху врата му, уродлива и морава, глезените му са дамгосани с белези. Един от воините донася от кораба златен бастун с извита като на чук дръжка и изрисувано отстрани черно око. Когато чудовището го взема в ръка, окото оживява, върти се наляво и надясно, оглежда се наоколо, докато накрая ме открива.

Могадорианецът разучава тълпата, усеща, че съм наблизо. Очите му се присвиват. Прави гигантска крачка към мен и повдига златния бастун. Окото върху дръжката започва да тупти.

В този момент някой от тълпата изкрещява на могадорианеца и клати яростно оградата. Могадорианецът се обръща към протестиращия и насочва пръчката към него. Окото засиява в червено и мъжът полита през оградата с бодлива тел, разкъсан на парченца. Всички хукват да бягат и настъпва истински хаос.

Могадорианецът отново насочва вниманието си към мен и се прицелва с пръчката в главата ми. Имам чувството, че падам. Усещам червата си безтегловни, още малко и ще повърна. Около врата му виждам нещо, което ме ужасява и стряска толкова силно, че се събуждам, сякаш ударен от синя мълния.

Развиделява се и през прозорците нахлува ранното зарево, къпейки малката стая с ярката си утринна светлина. Предметите отново придобиват очертания. Целият съм плувнал в пот, не ми достига въздух. И все пак съм тук, болката и объркването в сърцето ми говорят, че все още съм жив, че вече не съм на онова ужасно място, където човек може да бъде разкъсан на парченца през малките дупки на ограда с бодлива тел.

Открихме изоставена къща, която граничи със защитена местност на няколко километра от езерото Джордж. Къща, която би се харесала на Анри — откъсната от света, малка и спокойна, предлагаща сигурност, но нищо особено. Едноетажна, отвън е боядисана в светлозелено, а отвътре в различни нюанси на бежовото, подът е покрит с кафяв мокет. Извадихме голям късмет, че водата не беше спряна. От плътната прах, която се носи из къщата, предполагам, че от доста отдавна никой не живее тук.

Преобръщам се настрани и поглеждам към телефона до главата ми. Единствено Сара може да заличи от съзнанието ми току-що видяното. Ще станат вече две седмици, откакто не съм я виждал. Спомням си как двамата бяхме в стаята ми, тя току-що се беше завърнала от Колорадо, и как се прегръщахме. Ако трябва да съхраня в паметта си само един-единствен миг с нея, ще избера именно този. Затварям очи и си представям какво прави в момента, как е облечена, с кого разговаря. В новините съобщиха, че всичките шест училищни района около Парадайс са поели учениците, останали без училище, докато се построи нова сграда. Чудя се в кое ли от тези училища ходи Сара, дали продължава да снима с фотоапарата си.

Посягам към мобилния с предплатена карта и регистриран на името на Джулиъс Сийзър 5 5 Julius Seazar — името на английски има еднакво произношение с името на Юлий Цезар (Julius Caesar), макар и изписано по различен начин. — Б.пр. . Чувството за хумор на Анри често ме е изненадвало. Включвам го за първи път от дни насам. Само трябва да набера номера, за да чуя гласа й. Толкова е просто. Натискам познатите цифри една по една, стигам до последната. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, изключвам телефона и затварям капака му. Знам, че не мога да натисна десетата цифра. Страхът за безопасността на Сара, за живота й — както и за всички нас — ме спира.

В хола Сам гледа на живо Си Ен Ен на един от лаптопите на Анри, който е сложил в скута си. За щастие картата на Анри за безжичен интернет — независимо от псевдонима, с който е избрал да я регистрира навремето — продължава да работи. Сам си драска настървено нещо върху бележник. Минаха три дни след бъркотията в Тенеси, едва от снощи сме във Флорида. Сменихме три различни камиона, единият от които ни вози триста и кусур километра в грешната посока, преди да скочим във влака, който ни доведе дотук. Без да използваме заветите си — бързината на двама ни с Шест, нейната способност да става невидима — никога нямаше да успеем. Възнамеряваме за известно време да се крием, докато новината се позабрави. Ще се прегрупираме, ще започнем тренировки, за да избегнем в бъдеще произшествия от рода на това с хеликоптерите. Първо правило в бизнеса — намери нова кола. Второ правило в бизнеса — реши какъв ще е следващият ти ход. Никой от нас не знае със сигурност какъв ще е той. Отново изпитвам огромна празнота от загубата на Анри.