Питакъс Лор - Силата на шестимата

Навеждам се над долната част на леглото, издърпвам чаршафа и одеялото достатъчно, за да ги подпъхна под дюшека, после изпъвам юргана върху тях.

— Би ли го хванала от другата страна? — казвам и кимвам към лявата страна на леглото, а аз заобикалям отдясно.

Двете заедно спретваме леглото в същия изряден вид като моето.

— Идеално — казвам.

— Благодаря ти — отговаря тя с тихия си и плах глас.

Поглеждам огромните й кафяви очи и няма как да не я харесам, а и някак си изпитвам нужда да се грижа за нея.

— Съжалявам за родителите ти — казвам.

Елла отмества поглед. Мисля, че прекрачих границата, тя обаче ми отвръща със слаба усмивка.

— Благодаря ти, толкова ми липсват…

— Сигурна съм, че ти също им липсваш.

Излизаме заедно от стаята и забелязвам, че тя върви на пръсти, старае се да не вдига шум.

На мивката в банята Елла хваща четката за зъби почти за върха, докосвайки космите й с малките си пръсти, така четката изглежда много по-голяма, отколкото е. Когато улавям, че ме гледа втренчено в огледалото, се усмихвам. Тя ми отвръща с усмивка, показвайки два реда зъбки. От устата й излиза паста, стича се по ръката и капе от лакътя. S-образната форма, която се получава, ми напомня нещо познато и мислите ми се отнасят надалече.

Горещ летен юнски ден. По синьото небе се носят облаци. Хладки води бълбукат под слънчевите лъчи. Свежият въздух донася лек мирис на бор. Вдишвам го и оставям всичкия стрес от „Света Тереса“ да се стопи напълно.

Макар да си мисля, че вторият ми завет се е развил скоро след първия, аз го открих след почти цяла една година. Беше си чиста случайност, че изобщо го открих, и това ме кара да се чудя дали нямам и други завети, които чакат да бъдат разбудени.

Всяка година, когато училището приключва за лятото, като награда за онези от нас, които сестрите смятат за „добри“, се организира четиридневна екскурзия до близък планински лагер. Тази екскурзия ми харесва поради същата причина, поради която харесвам и пещерата, която се спотайва в противоположената посока. Тя е бягство — рядка възможност четири дни да плуваш в огромното езеро, сгушено в планината, или да се разхождаш наоколо, да спиш под звездите, да вдишваш свежия въздух, далече от вмирисаните на мухъл коридори на „Света Тереса“. Най-важното е, че по време на тези екскурзии ни се дава възможност да се държим естествено за възрастта си. Дори съм хващала някои от сестрите да се смеят и усмихват, когато си мислят, че никой не ги гледа.

В езерото има плаваща платформа. Аз съм ужасна плувкиня и през повечето лета просто седях и наблюдавах от брега как другите се смеят, играят и се премятат от нея във водата. Трябваха ми две лета да се упражнявам сама на плиткото, но най-накрая, през лятото, когато бях на тринайсет години, успях да се науча да плувам кучешката, бавно шляпах с ръце и държах главата си над водата. Вече можех да стигам до платформата и това ми беше достатъчно.

Обичайната игра на платформата е да се опиташ да избуташ другите от нея. Формират се екипи, които се състезават помежду си, докато не остане само един. Тогава всяко момиче играе само за себе си. Ла Горда е най-едрото и най-силно момиче в „Света Тереса“ и аз преди си мислех, че тя ще побеждава без никакво усилие. Това обаче рядко се случва. Доста често по-дребните, но по-хитри момичета я надиграват, но няма друга, която да е печелила играта толкова често, колкото Бонита.

Нямах никакво желание да участвам в тази игра, която наричаха La Reina del Muelle , сиреч Кралицата на платформата. Хубаво ми беше да си седя отстрани на нея, провесила крака във водата, но Бонита ме блъска силно отзад и аз полетявам стремително с главата напред в езерото.

— Или участваш, или се връщай на брега — отсича Бонита и отмята косата си през рамо.

Покатервам се обратно и се засилвам срещу нея. Бутам я с все сила, тя пада назад и се сгромолясва във водата.

Не чувам Ла Горда зад гърба си и неочаквано две силни ръце ме блъскат отзад. Краката ми се подхлъзват върху мокрото дърво, удрям странично главата и рамото си в ръба на платформата и виждам звезди посред бял ден. За миг губя съзнание и когато отварям очи, се намирам под водата. Наоколо е пълен мрак, не виждам нищо и инстинктивно се изтласквам нагоре, като протягам ръце, за да изляза на повърхността. Главата ми отново се удря в дъното на съоръжението и си давам сметка, че между водата и дървените греди на платформата разстоянието е едва няколко сантиметра. Отмятам главата си назад, за да мога да дишам с носа и устата си над повърхността, но водата в същия миг се плиска и изпълва ноздрите ми. Паникьосвам се, дробовете ми вече горят. Избутвам се вляво, но няма накъде да ида; уловена съм като в капан от пластмасовите бурета на платформата. Дробовете ми се изпълват с вода, а в съзнанието ми изскача мисълта колко абсурдно е да умреш от удавяне. Мисля си за останалите, за това как глезените им ще бъдат обгорени. Дали ще си мислят, че номер три е бил убит, или някак си ще разберат, че става въпрос за мен? Дали глезените им ще горят различно, ако умра от ръцете на могадорианците или от собствената си глупост? Очите ми бавно се затварят, започвам да потъвам. Тъкмо усещам как последните мехурчета излизат от устата ми, когато очите ми изведнъж се отварят и ме обзема странно чувство на спокойствие. Белите — ми дробове престават да горят.