Питакъс Лор - Силата на шестимата

Могадорианецът се приближил до Катарина, вдигнал камата, така че върхът й сочел място малко над сърцето й. Тя подскочила в ръката му, сякаш сърцето било магнит, който я тегли напред. Погледнал Шест в очите.

„Разполагам с цялото време на галактиките — казал безчувствено. — Докато ти си тук с мен, ние сме там навън с всички останали. Не си мисли, че нещо ни е спряло да продължаваме само защото ви заловихме. Знаем повече, отколкото си мислите. Но искаме да знаем всичко. И всяка една дума, която изречеш, по-добре да е истината. Ще разбера, ако лъжеш“.

Шест му разказала всичко, което помнела, за това как са напуснали Лориен и за пътуването дотук, за сандъците, за това къде са се криели. Говорела толкова бързо, че почти не й се разбирало. Шест му казала, да, тя е номер осем, и в гласа й се долавяло отчаяние, което го накарало да й повярва.

„Ти си доста мекушава, не е ли така? Твоите роднини на Лориен, макар и да бяха победени лесно, поне бяха бойци. Поне притежаваха кураж и достойнство. Но ти — казал той и поклатил глава, сякаш бил разочарован от нея, — ти не притежаваш нищо, номер осем.“

И тогава той забил камата навътре, в сърцето на Катарина. Шест, безсилна да направи нещо, запищяла. Очите им се срещнали само за секунда, преди Катарина да издъхне. С все още запушена уста, тя бавно се свличала по стената, докато брънките на веригата се свършили и накрая увиснала на китките си, а светлината се изцеждала от очите й.

— Така или иначе щяха да я убият — казва тихо Шест. — Моите признания поне й спестиха ужасните мъчения, сякаш това може да е някакво успокоение.

Тя обгръща с ръце коленете си и вперва поглед в някаква абстрактна точка през прозореца на влака.

— Разбира се, това все пак е утеха — обаждам се аз и ми се ще да имам достатъчно кураж да стана и да я прегърна.

За мое учудване Сам притежава подобна смелост. Той се изправя и отива до нея. Не казва нито дума, когато сяда до нея, и разтваря ръце. Шест заравя лице върху рамото на Сам и плаче.

След време се отдръпва и изтрива бузите си.

— След като Катарина беше мъртва, те опитаха какво ли не, буквално всичко, с което да ме убият — чрез електрически ток, чрез удавяне, експлозиви. Инжектираха ми цианид, но нямаше никакъв ефект — дори не почувствах иглата в ръката си. Захвърлиха ме в стая, пълна с отровен газ, но за мен сякаш въздухът вътре беше най-свежият, който някога съм дишала. Могадорианецът, който натисна копчето от другата страна на вратата, умря след секунди.

Шест отново избърсва бузата си с опакото на ръкава.

— Странно е, но май убих повече могадорианци, докато бях в плен, отколкото в училището в Охайо. Накрая ме хвърлиха в друга килия, мисля, че смятаха да ме държат там, докато не убият всички от три до седем.

— Харесва ми как си им казала, че си номер осем — обажда се Сам.

— Сега ми е кофти, че го направих. Сякаш опетних завета на Катарина и на истинския номер осем.

Сам поставя ръце върху раменете й.

— Хич не го мисли, Шест.

— Колко време прекара там? — питам я.

— Сто осемдесет и пет дни. Така си мисля.

Зяпвам от изненада. Повече от половин година затворена, съвсем сама, в очакване да бъде убита.

— Съжалявам, Шест.

— Просто чаках и се молех заветите ми най-после да се развият, за да мога да се измъкна оттам. Тогава, един ден първият завет най-после се прояви. Беше след закуска. Погледнах надолу и лявата ми ръка я нямаше. Естествено, аз се стреснах, но си дадох сметка, че все още я усещам. Опитах се да хвана лъжицата и, разбира се, успях. Тогава ми светна какво се случваше — за да мога да избягам, трябваше да съм невидима.

Разкриването на заветите при Шест е станало не много по-различно, отколкото при мен — когато ръката ми засия по средата на първия ми час в гимназията на Парадайс.

След два дни Шест вече можела да става напълно невидима и когато дошло време за вечеря и могадорианецът пазач плъзнал отвора за храна и набутал вътре чинията, видял празна килия. Оглеждал се наоколо като луд, после включил алармата, която изпълнила пещерата с пронизителния си вой. Желязната врата била отворена широко и четирима могадорианци нахълтали в килията. Докато стояли втрещени там и се чудели как е могла да избяга, Шест се промушила покрай тях, втурнала се през вратата надолу по тунела и за първи път видяла пещерата.

Тя представлявала огромна мрежа, нещо като лабиринти от свързващи се помежду си дълги и тъмни тунели, продухвани от течение. Навсякъде имало камери. Минала покрай прозорци с дебели стъкла, през които се виждали чисти и ярко осветени помещения, които напомняли на научни лаборатории. Могадорианците в тях били облечени с бели синтетични костюми и носели предпазни очила, но тя минала покрай тях много бързо, та не може да каже какво правели. В просторна зала пък имало около хиляда монитора на компютри, пред всеки от който седял по един могадорианец, и Шест решила, че те търсят някакви следи към нас. Точно както правеше и Анри — помислих си. В единия от тунелите имало тежки стоманени врати, зад които била сигурна, че държат други затворници. Шест бързала, защото знаела, че заветът й не е напълно развит, и се ужасявала от страх да не стане отново видима. Сирената продължавала да вие. Вече била стигнала до самото сърце на планината — огромна, подобна на пещера зала, широка близо километър и толкова мрачна и тъмна, че тя почти не виждала другия й край.