Питакъс Лор - Силата на шестимата

Светлините в дланите ми искрят — два сияещи прожектора, точно толкова ярки, колкото току-що унищожените. И двата хеликоптера са целите потрошени и нагънати, от тях излиза пушек, докато падат стремително надолу. Не знам какво точно им стори лицето в облаците, но Шест и аз сме длъжни да спасим хората на борда.

Докато се носят като снаряди надолу, хеликоптерът, който е по-далече от мен, изведнъж подскача нагоре. Шест се опитва да го задържи. Не съм убеден, че тя ще може да го направи, но знам със сигурност, че аз не мога. Прекалено е тежък. Затварям очи. Спомни си мазето в Атенс, спомни си как усети всичко в стаята, за да спреш летящия куршум. Точно това правя и сега, възприемам със сетивата си всичко в кабината на пилота. Контролният пулт. Оръжията. Седалките. Тримата мъже в тях. Сграбчвам мъжете и когато дърветата започват да се чупят под тежестта на падащия хеликоптер, изтръгвам и тримата от кабината. Машината се разбива в земята.

Хеликоптерът на Шест улучва земята по същото време. Експлозиите се издигат високо над върховете на дърветата, две червени топки огън се надигат от сгърчената стомана. Държа тримата мъже във въздуха на безопасно разстояние от катастрофата и внимателно ги пускам на земята. После хуквам обратно нагоре по хълма към Шест и Сам.

— Мили Боже! — казва Сам с широко отворени очи.

— И тримата ли успя да измъкнеш? — питам Шест.

Тя кима утвърдително:

— Тъкмо навреме.

— И аз така — казвам.

Грабвам сандъка от Сам и го завирам в ръцете на Шест. Сам взема саковете.

— Защо ми даваш това? — пита Шест.

— Защото трябва да се махаме оттук — отговарям, хващам Сам и го намествам на раменете си.

— Дръж се здраво! — изкрещявам.

Побягваме и навлизаме навътре в планината, далече от реката, а Бърни Косар предвожда групата, преобразен като ястреб. Нека ченгетата да се опитат да ни настигнат сега — мисля си.

Трудно ми е да тичам със Сам на гърба, но все пак бягам три пъти по-бързо от него. И далеч по-бързо от който и да е от полицаите.

Крясъците им заглъхват, а след като и двата им хеликоптера току-що се бяха превърнали в купчини развалини, кой знае дали изобщо щяха да ни преследват?

След двайсет минути непрекъснато спринтиране спираме в малка долина. По лицето ми се стича пот. Изтръсквам Сам от гърба си и той пуска саковете на земята. Бърни Косар каца.

— Е, предполагам, че пак ще бъдем във всички новини — казва Сам.

Кимам:

— Ще е много по-трудно да се крием, отколкото си мислех. — Навеждам се в кръста да си поема дъх с ръце на коленете. Усмихвам се и това бързо преминава в нещо като кикот, просто не мога да повярвам на случилото се.

Шест се захилва с половин уста, намества сандъка в ръце и започва да изкачва следващия хълм.

— Хайде, момчета — казва тя, — още път ни чака, докато се измъкнем от гората.

В Хенеси скачаме в товарен влак и след като се настаняваме, Шест ни разказва как ги хванали двете с Катарина, докато били в северната част на щата Ню Йорк, само месец след мъчителното бягство от могадорианците в Западен Тексас. След като оплескали нещата при първия си опит, могадорианците се били подготвили добре и когато щурмували стаята им, били повече от трийсет. Шест и Катарина успели да повалят неколцина от тях, но скоро след това могадорианците ги завързали, запушили им устата и ги упоили. Когато Шест се събудила — без да има представа колко време е минало, — била сама в килия, издълбана в планината. Едва по-късно разбрала, че се намира в Западна Вирджиния! След време й станало ясно, че могадорианците били по следите им през цялото време, наблюдавали ги с надеждата, че те биха могли да ги заведат при другите, защото по думите на Шест: „Защо ти е да убиваш един, когато останалите може да са наблизо?“.

Размърдвам се неспокойно, когато казва това. Може би те продължават да я следят и да чакат сгоден случай да ни убият.

— Докато сме се хранили в онзи ресторант в Тексас, те поставили в колата ни устройство за подслушване, а на нас изобщо не ни хрумна да проверим — казва тя, след което се потапя в дълго мълчание.

С изключение на желязна врата с плъзгащ се отвор по средата за подаване на храната, малката й килия — два и половина на два и половина метра — била изцяло изсечена от скала.

Нямало легло, нито тоалетна и вътре било тъмно като в рог. Първите два дни прекарала в пълен мрак и тишина, без храна и вода (макар че не изпитвала нито глад, нито жажда, което се дължало на заклинанието, както тя разбрала по-късно)! Започнала да си мисли, че са я забравили. Но нямала този късмет и на третия ден те дошли за нея.