Питакъс Лор - Силата на шестимата

Скачам на крака, но съм заслепен от ярката светлина.

— Бягайте — провиква се Шест.

И ние се втурваме нагоре по най-близкия хълм. Хеликоптерът се спуска по-ниско и започва да кръжи, а вятърът, образуван от роторите му, ни блъска по гърбовете и огъва дърветата. Тичаме през гъсталак от преплетени клонки и аз запушвам устата си с ръка, за да мога да дишам, и присвивам очи, за да се предпазя от пръстта, която щипе очите ми. Колко време ще мине, преди да извикат ФБР?

— Останете по местата си! — прогърмява мъжки глас от хеликоптера. — Арестувани сте!

Чуваме изстрели. Полицаите, които се движат пеша, са на не повече от сто и петдесет метра от нас.

Шест престава да тича и двамата със Сам също спираме.

— Ще ни изпържат! — крещи Сам.

— Добре тогава, копелета. Ще го направим по трудния начин — казва тихо Шест.

Пуска саковете на земята и за миг си помислям, че възнамерява да направи Сам и мен невидими. Нямам нищо против да зарежа саковете, но какво очаква да направя със сандъка? А и няма как да направи всички ни невидими.

Ярка светкавица разцепва на две нощното небе, последвана от глухия тътен на гръмотевица.

— Джон — крещи тя, без да отмества поглед.

— Тук!

— Погрижи се за ченгетата. Дръж ги далече от мен.

Бутам сандъка в ръцете на Сам, който стои до мен и се чуди какво да прави.

— Пази го като зеницата на очите си — казвам му. — И се сниши!

Обръщам се към Бърни Косар и го наставлявам да стои със Сам, в случай че планът ми се провали.

Спускам се на бегом надолу по хълма, когато друга мълния, следвана от мрачен и заплашителен трясък на гръмотевица, разкъсва небето. Късмет, пичове — си мисля, като знам много добре силата и способностите на Шест. — Ще ви е нужен.

Стигам до подножието и се скривам зад един дъб. Гласовете се приближават, движат се бързо към двата стълба светлина. Започва да вали дъжд, студен и силен. Поглеждам през тежките капки и виждам как двата хеликоптера се мъчат да устоят на ураганните ветрове и някак си успяват да поддържат стабилни сноповете светлина. Това няма да е задълго.

Първите двама полицаи минават задъхани край мен, следвани на близко разстояние от трети. Когато са на около пет метра от мен, протягам мислено ръце към тях, сграбчвам ги и тримата в движение и ги запокитвам към дебелия дъб. Те отскачат назад толкова бързо, че ми се налага да се преместя светкавично встрани, за да не ме ударят. Двама падат безжизнени на земята, съборени в безсъзнание от удара в дървото. Третият, напълно объркан, вдига глава и посяга към пистолета си. Аз го изтръгвам от кобура още преди ръката му да го е докоснала. Металът е студен в дланта ми, обръщам се към двата хеликоптера и го запращам като куршум към по-близкия. Точно в този момент виждам очите, печални и тъмни посред бурята. Не след дълго старото, набраздено от бръчки лице придобива форма. Същото лице, което видях в Охайо, когато Шест уби звяра, разрушил училището.

— Стой! Не мърдай! — чувам зад себе си. — Горе ръцете!

Обръщам се към полицая. Останал без пистолета си, той се е прицелил точно в гърдите ми с електрошока.

— Кое по-точно — да не мърдам или да си вдигна ръцете? Не мога да направи и двете.

Той освобождава спусъка на електрошоковия пистолет.

— Не се прави на отворен, малкият — казва ми той.

Святка мълния, последвана от боботенето на гръмотевица, и полицаят подскача стреснато. Поглежда в посока на звука и очите му се разширяват уплашено. Лицето сред облаците се е събудило.

Издърпвам електрошоковия пистолет от ръцете му, след това го удрям силно в гърдите. Той полита на десетина метра назад и се удря в едно дърво. Докато още съм с гръб, полицейска палка ме цапардосва силно по главата. Падам по лице в калта и зрението ми се замъглява. Бързо се преобръщам, вдигам ръка към полицая, който ме удари, хващам го здраво, преди той да успее да ме удари отново. Той изохква и с цялата си мощ го изхвърлям възможно най-силно нагоре във въздуха. Чувам писъците му до момента, в който той вече е толкова високо, че те се губят сред шума от перките на хеликоптера и гръмотевичния тътен. Опипвам главата си отзад и поглеждам ръката си. Покрита е с кръв. Улавям полицая, когато той е на метър и половина от смъртта. За няколко секунди го задържам във въздуха, после го запращам в едно дърво, оставяйки го в безсъзнание.

Силна експлозия раздира нощта и слага край на непрестанното бръмчене на хеликоптера. Вятърът утихва. Дъждът също спира.

— Джон! — крещи Шест от върха на хълма и нейният молещ, отчаян глас ми казва какво трябва да сторя за нея.