Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Шшшт… — прошепва Шест.

Когато отново поглеждам в страничното огледало, си давам сметка, че полицаят не се е насочил към шофьорското място, а е свил вдясно и идва към мен. Почуква с хромираното си фенерче върху прозореца. Колебая се за кратко, после смъквам стъклото. Той насочва светлината в лицето ми и аз присвивам очи. После обръща лъча към Сам, след това към Шест. Смръщва вежди, като ни изучава внимателно и се мъчи да се сети защо му изглеждаме толкова познати.

— Какъв е проблемът, господин полицай? — питам.

— Тукашни ли сте, деца?

— Не, сър.

— Ще ми кажеш ли защо карате през Тенеси в шеви ес-10 с номера от Северна Каролина, които принадлежат на форд рейнджър? — поглежда ме той кръвнишки, чакайки отговор.

Лицето ми пламва, докато се чудя какво да отвърна. Нищо не ми идва наум. Полицаят се навежда и отново насочва светлината към Шест. После към Сам.

— Кой иска да се пробва? — пита той.

Посреща го мълчание, което го кара да се захили.

— Разбира се, че няма желаещи — казва той. — Три деца от Северна Каролина, които карат през Тенеси в откраднат пикап в събота вечер. На пазар за дрога, а?

Обръщам се и втренчвам поглед в лицето му, което е зачервено и гладко избръснато.

— Какво възнамерявате да направите? — питам.

— Какво възнамерявам аз ли? Ха! Отивате зад решетките!

Клатя глава:

— Не говорех на вас.

Той се навежда напред, подпрял лакът на вратата.

— И така, къде е дрогата? — пита и оглежда с фенерчето вътрешността на пикапа.

Спира, щом светлината стига до сандъка в краката ми, и устните му се разтягат в самодоволна усмивка.

— А, както и да е, май сам я открих.

Понечва да отвори вратата. Със светкавично движение я отварям с рамо и блъскам полицая назад. Той изохква и посяга към оръжието си още преди да е паднал на земята. Чрез телекинезата му го отнемам и то пристига при мен, докато излизам от колата. Отварям пълнителя, изпразвам патроните в шепата си и го пъхам обратно.

— Какво, по… — полицаят е напълно втрещен.

— Не се занимаваме с дрога — отговарям му.

Сам и Шест вече са излезли от пикапа и застават до мен.

— Сложи ги в джоба си — казвам на Сам и му подавам патроните. После му подавам и пистолета.

— Какво искаш да направя с това? — пита Сам.

— Не знам, сложи го в раницата си до оръжието на баща ти.

В далечината от около три километра до мен достига воят на втора сирена. Полицаят ме гледа втренчено, очите му се облещват, когато ни разпознава.

— Да ме вземат дяволите, вие сте хлапетата от новините, нали така? Вие сте онези терористи! — казва той и се изплюва върху земята.

— Я трай! — казва Сам. — Не сме терористи.

Обръщам се и грабвам Бърни Косар, който все още е в кабината заради счупения си крак. Пускам го внимателно на земята, когато мъчителен писък разцепва нощта. Извръщам се рязко и виждам Сам да се гърчи. Веднага се сещам какво е станало. Полицаят го е ударил с електрошоков пистолет. От три метра разстояние изтръгвам оръжието от ръцете на полицая. Сам се сгромолясва на земята и се тресе, сякаш е получил епилептичен припадък.

— Какво ти става, по дяволите? — крещя на полицая. — Опитваме се да те спасим, не виждаш ли?

Върху лицето му се изписва объркване. Натискам копчето на електрошоковия пистолет, докато той се рее във въздуха. Сини струи изплющяват през горния му край. Ченгето се мята встрани. С телекинеза го влача по чакъла и го изхвърлям встрани от пътя. Той рита и напразно се опитва да се измъкне.

— Моля ви! — приплаква той. — Съжалявам, съжалявам!

— Джон, недей! — казва Шест.

Отказвам да я слушам. Сляп съм за всичко, търся единствено отмъщение и не изпитвам нито капка угризение, когато забивам електрошоковия пистолет в стомаха му и го задържам там цели две секунди.

— Харесва ли ти, а? Така значи, а, голям и як мъжага с електрошоков пистолет? Защо никой не иска да разбере, че не сме от лошите?

Той клати глава забързано, лицето му замръзва в гримаса на ужас, челото му лъщи от капчици пот.

— Трябва бързо да се измъкнем оттук — казва Шест, когато червените и сините светлини на втората полицейска кола се показват на хоризонта.

Повдигам Сам и го прехвърлям през рамо. Бърни Косар може да тича сам на трите си крака. Нося сандъка под лявата мишница, а Шест мъкне всичко останало.

— Оттук — сочи тя и като прескача мантинелата, навлиза в голо поле, което води към тъмните хълмове на километър и половина разстояние оттук.

Бягам възможно най-бързо със Сам и сандъка. На Бърни Косар му писва да се спъва, преобразява се в птица и полита бързо пред нас. След не повече от минута втората кола пристига на мястото, следвана от трета. Нямам представа дали полицаите са хукнали след нас, но ако е така, двамата с Шест може лесно да им избягаме въпреки товара си.