Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Добре ли си? — чувам зад себе си.

Стряскам се и се обръщам. Аделина стои с ръце, скръстени отпред. От пръстите й виси броеница.

— Да, добре съм — отговарям.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

По-лошо от призрак, мисля си, но не го казвам. Уплашена съм след сутрешната плесница и пъхам ръце в джобовете си.

— На прозореца имаше някой, който ме наблюдаваше — прошепвам. — Току-що.

Тя присвива очи.

— Погледни, погледни следите — казвам и се обръщам, като й соча земята.

Аделина стои с изправен и скован гръб и за момент си мисля, че наистина е загрижена за мен. Но в този миг се отпуска и пристъпя напред. Поглежда стъпките.

— Сигурна съм, че няма нищо — казва тя.

— Какво искаш да кажеш с това? Как може изобщо да говориш така?

— Не бих се тревожила. Може да бъде всеки.

— Но той гледаше право в мен.

— Марина, събуди се. С новодошлата тук сте трийсет и осем момичета. Правим всичко възможно да сте в безопасност, но това не означава, че от време на време някое от момчетата от града не се навърта наоколо да хвърли един поглед. Дори сме залавяли неколцина от тях. Не си мисли, че не знаем как някои от момичетата се преобличат на път към училище, за да изглеждат предизвикателно. Скоро шест от вас ще навършат осемнайсет години и всички в града го знаят. Така че не бих се тревожила за мъжа, когото си видяла. Най-вероятно е било някое момче от училището.

Убедена съм, че не беше никакво момче от училището, но не го казвам.

— Както и да е, исках да ти се извиня за тази сутрин. Не беше правилно от моя страна да те удрям.

— Няма нищо — отвръщам и за миг си помислям дали да не отворя отново дума за Джон Смит, но накрая се отказвам. Това ще доведе до още дрязги, които не желая.

Липсва ми начинът, по който преди се отнасяхме една към друга. Стига ми, че само по себе си е трудно да живееш тук, не ми трябва и Аделина да ми се сърди. Преди Аделина да каже още нещо, сестра Дора се приближава забързано и прошепва нещо в ухото й. Аделина ме поглежда, кима и се усмихва.

— Ще говорим по-късно — казва тя.

Те се отдалечават и аз оставам сама. Поглеждам отново следите от ботушите и по гърба ми полазват тръпки.

Цял час бродя нервно от стая в стая, гледам надолу по хълма, към тъмното селище, потънало в сянка, но не виждам повече заплашителната фигура. Може пък Аделина да е права.

Но колкото и упорито да си внушавам, че е така, не го мисля.

В пикапа настъпва мълчание. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане. Лицето й се озарява от мигащи червени и сини светлини.

— Лоша работа — обажда се Сам.

— Гадост — казва Шест.

Ярките светлини и писъкът на сирената събуждат дори Бърни Косар, който наднича през задния прозорец.

— Какво правим? — пита Сам с изплашен и отчаян глас.

Шест вдига крак от педала на газта и се престроява в дясното платно на магистралата.

— Може да ни се размине — казва тя.

Клатя глава:

— Съмнявам се.

— Чакайте, защо спираме? — пита Сам. — Не спирай! Дай газ!

— Нека първо да видим какво ще стане. Никога няма да успеем да му избягаме на това ченге, ако тръгнем да се преследваме на високи скорости. Той ще се обади за подкрепление и ще докарат хеликоптер. Никога няма да се измъкнем.

Бърни Косар започва да ръмжи. Казвам му да се успокои и той спира, но продължава да наблюдава внимателно през прозореца. В пикапа се удря чакъл, когато намаляваме скоростта по банкета. В левите платна профучават коли. Полицейската кола спира на три метра от задната ни броня и светлините на фаровете й изпълват вътрешността на пикапа. Полицаят изключва фаровете, обаче насочва прожектора на колата си през задното ни стъкло. Сирената спира да вие, но светлините от буркана продължават да проблясват.

— Какво мислиш? — питам, като следя ситуацията от страничното огледало.

Светлините на прожектора ни заслепяват, но покрай нас минава кола и виждам, че в лявата си ръка полицаят държи радиостанция, сигурно проверява номера на колата или вика подкрепление.

— Най-добре е да избягаме пеша — казва Шест. — Ако се стигне дотам.

— Изключете двигателя и свалете ключовете от стартера — изкрещява полицаят в мегафон.

Шест гаси колата. Поглежда ме и изважда ключовете.

— Ако съобщи за нас по радиото, трябва да знаеш, че те ще чуят — казвам.

Тя кима, без да каже нищо. Зад нас вратата на полицая проскърцва. Ботушите му тропат по асфалта, той неумолимо се приближава.

— Смятате ли, че ще ни разпознае? — пита Сам.