Питакъс Лор - Силата на шестимата

Когато най-накрая излизам навън, облечена в по-топли дрехи и с навито одеяло под мишница, слънцето се е изместило на запад и в небето няма нито един облак. Четири и половина е, което в най-добрия случай ми дава час и половина. Мразя неделите с тяхното притеснено суетене, бавния ход на деня чак до мига, в който оставаме свободни, когато времето започва да лети. Поглеждам на изток и от светлината, която се отразява от снега, присвивам очи. Пещерата се намира зад два каменисти хълма. Снегът е натрупал огромна покривка и не съм сигурна дали днес ще мога да открия входа на пещерата. Въпреки това нахлузвам шапката, вдигам ципа на якето, прехвърлям одеялото около врата като пелерина и се отправям на изток.

Две високи брези бележат началото на пътеката и щом нагазвам дълбоките преспи, краката ми се вкочаняват. Одеялото мете снега зад мен, изтривайки следите ми. Минавам покрай няколко познати знаци, които обозначават посоката — скала, която стърчи над другите, дърво, което се е наклонило под малко по-различен ъгъл. След двайсет минути минавам покрай скала, която прилича досущ на камилска гърбица, а това значи, че почти съм стигнала.

Имам смътното усещане, че някой ме наблюдава, а може би й следи. Обръщам се и оглеждам планинския склон. Тишина. Сняг, нищо друго. Одеялото около врата ми върши голяма работа, замитайки следите ми. Постепенно кожата на врата ми настръхва. Виждала съм как зайци се сливат с околността и остават незабележими, докато почти не ги настъпиш. Знам също, че ако не виждаш някого, не означава, че той не те вижда.

След пет минути най-после съзирам топчестия храст, който запречва входа. Отворът на пещерата прилича на огромна дупка на мармот, врязана в скалата, и точно за такава я смятах дълги години. Когато обаче поогледах по-отблизо, разбрах, че греша. Пещерата беше дълбока и тъмна и от слабата светлина, която проникваше вътре, не можех да видя почти нищо. Неосъзнато желание ме дърпаше да разкрия тайните й и се чудя дали това не предизвика проявяването на завета ми, а именно способността да виждам на тъмно. На тъмно не виждам толкова добре, колкото на дневна светлина, но дори и най-дълбоките и черни кътчета сияят, сякаш осветявани от запалена свещ.

Коленичила, разчиствам снега само толкова, колкото да мога да се плъзна надолу и навътре. Пускам торбичката пред себе си, събирам одеялото от врата и помитам с него снега, за да прикрия стъпките си, после го закачам от другата страна на отвора, за да спира вятъра. Входът е тесен първите три метра, после леко се разширява в коридор, който се извива стръмно надолу. Той е достатъчно голям обаче, за да ходиш изправен, и след него се разкрива цялата пещера.

Таванът е висок и връща ехото, петте стени плавно преминават една в друга и образуват почти идеален многоъгълник.

В дъното вдясно извира поток. Нямам представа откъде идва водата, нито къде отива. Тя просто блика от една от стените само за да изчезне още по-надълбоко в земните недра, но нивото й никога не се променя и така има леденостудена вода, независимо от часа на деня или сезона. С постоянен източник на прясна вода това е идеалното място за криене. От могадорианците, от сестрите и от момичетата — дори от Аделина. Освен това е идеалното място, където да използвам и развивам моите завети.

Пускам торбичката до поточето, изваждам провизиите и ги нареждам върху перваз в скалата, върху който вече има няколко шоколада, пакетчета мюсли, овесени ядки, зърнени храни, мляко на прах, бурканче фъстъчено масло, консервирани плодове, зеленчуци и супа. Ще стигнат за седмици. Едва когато съм подредила всичко, се изправям и си позволявам да се насладя на пейзажите и лицата, които съм изрисувала върху стените.

Още в мига, в който пъхнаха четка в ръката ми в училище, се влюбих в рисуването. То ми позволява да виждам нещата така, както искам, а не непременно каквито са в действителност. Рисуването е бягство, начин да съхраниш мисли и спомени, начин да създадеш надежди и мечти.

Изплаквам четките, разтърквам втвърдените косми, после разбърквам боята с вода и с утайки от коритото на поточето. Така получавам земни тонове, които си подхождат със сивия цвят на стените на пещерата. Отивам до мястото, където незавършеното лице на Джон Смит ме поздравява с несигурната си усмивка.

Работя доста време върху тъмносините му очи и се старая да се получат както трябва. Притежават особен блясък, който трудно може да бъде възпроизведен, и когато се уморявам от опитите си, започвам нова рисунка — на момичето с гарвановочерните коси от съня ми. За разлика от очите на Джон, с нейните нямам никакъв проблем, като оставям сивата стена да извърши магията си; мисля си, че ако помахам със запалена свещ пред портрета, цветът на очите й леко ще се промени. Сигурна съм, че те стават различни в зависимост от настроението й и светлината около нея. Просто такова е усещането ми. Другите портрети са на Ектор, на Аделина, на неколцина от амбулантните търговци, които срещам всяка седмица. И тъй като пещерата е дълбока и тъмна, вярвам, че рисунките ми са защитени от чужди погледи. Знам, че това крие известен риск, но просто не мога да се спра.