Питакъс Лор - Силата на шестимата

Не ми остава нищо друго, освен да я последвам.

Марина. Името ми звучи толкова нормално сега, толкова мое. Изобщо не се замислям за него, когато Аделина просъсква името ми, нито когато едно от момичетата от сиропиталището го изкрещява на излизане от училище, размахвайки учебника ми по математика, който съм забравила. Но то невинаги е било моето име. Тогава, когато напразно търсехме топла храна и място да преспим, преди Испания и „Света Тереса“, преди Аделина да беше Аделина, аз се казвах Женевиев. Аделина се казваше Одет. Това бяха френските ни имена.

— Трябва да сменяме имената си във всяка нова страна — беше прошепнала Аделина, когато се казваше Сигни и се намирахме в Норвегия, където корабът ни акостира след месеци, прекарани в морето. Беше си избрала Сигни, защото това име беше изписано върху тениската на жената зад щанда.

— А какво ще е моето име? — попитах я тогава.

— Каквото си избереш — отговори ми тя.

Намирахме се в кафене в центъра на неприветливо село и се наслаждавахме на топлината от голямата чаша горещ шоколад, от която пиехме и двете. Сигни беше станала, за да вземе съботно-неделния вестник от съседна маса. На първа страница имаше снимка на най-красивата жена, която съм виждала. Руса коса, високи скули, тъмносини очи. Казваше се Бригита. Така моето име стана Бригита.

Даже когато пътувахме с влак и държавите профучаваха покрай прозореца като дървета, винаги сменяхме имената си, дори да се касаеше само за няколко часа. Така беше, трябваше да се крием от могадорианците, от всеки, който би могъл да ни преследва. Но това беше и едно от нещата, които повдигаха духа ни сред толкова много разочарования. Тогава си мислех, че е много забавно, дори ми се искаше да бяхме пропътували Европа няколко пъти. В Полша бях Минка, а тя си избра Зали. В Дания тя се казваше Фатима, а аз Ясмин. В Австрия имах две имена — Софи и Астрид. Тя се влюби в Емалина.

— Защо точно Емалина? — попитах я тогава.

Тя се засмя.

— Не знам. Може би защото ми харесва, че донякъде са две имена в едно. Всяко едно от тях е красиво само по себе си, но когато се слеят, се получава нещо изключително.

Всъщност сега се питам дали това не беше последният път, когато я чух да се смее. А може би и последният път, когато се прегърнахме или говорехме за предопределената ни съдба. Знам, тогава за последен път почувствах, че тя е загрижена да бъде моят сепан, че се тревожи за това, което стана с Лориен — за това, което се случи с мен.

Пристигаме за литургията тъкмо преди да започне. Останали са единствено места на последния ред, където аз така или иначе предпочитам да седя. Аделина избързва напред, при сестрите. Отец Марко, свещеникът, подема първата молитва с неизменно мрачния си глас и голяма част от думите му стигат до мен глухи и изкривени до неузнаваемост. Обичам да си седя така по време на литургията, откъсната и безучастна. Опитвам се да не мисля как Аделина ме зашлеви, а вместо това разсъждавам какво ще правя, когато приключи Ел Фестин. Снегът изобщо не се е разтопил, но съм решена на всяка цена да стигна до пещерата. Имам да рисувам нещо ново, а искам също така да завърша портрета на Джон Смит, който започнах миналата седмица.

Литургията се точи до безкрайност, или поне на мен така ми се струва, с всичките тези обреди, свещенодействия, причестявания, четене на текстове от Библията, молитви, ритуали. Когато стигаме последната молитва, аз съм изтощена и дори не се опитвам да се преструвам, че се моля, както правя обикновено. Вместо това седя с изправена глава и отворени очи и зяпам вратовете на присъстващите. Познавам почти всички. Някакъв мъж спи изправен на пейката си със скръстени ръце и брадичка, опряна в гърдите. Наблюдавам го, когато нещо в съня му го стряска и той се събужда със сумтене. Няколко души се обръщат към него, докато той все още се ориентира в обстановката. Не се сдържам и се усмихвам. Но щом отмествам очи, погледът ми се натъква на сестра Дора, която ме следи навъсено. Свеждам глава, затварям очи и се преструвам, че се моля, безмълвно повтарям думите, които отец Марко рецитира отпред. Знам обаче, че съм разкрита. Сестра Дора живее само за това. Готова е на всичко, само и само да ни залови как вършим неща, които не бива да правим.

Молитвата свършва с кръстене, което слага край на литургията. Ставам и се измъквам от мястото си преди всички, напускам нефа и бързам към кухнята. Сестра Дора може и да е най-дебелата от сестрите, но ако трябва, е необикновено пъргава, а аз не искам да й давам шанс да ме хване. Ако не успее да го направи, твърде вероятно е да се размина с наказанието. Така и става. Когато след пет минути сестра Дора влиза в столовата, аз беля картофи, застанала до една четиринайсетгодишна дърдорана на име Паола и до две години по-малката й сестра Лусия, и тя само ме изглежда кръвнишки.