Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Страхотно! — казва Сам.

— Чакай — прекъсвам го аз. — От това, което съм виждал, знам, че доста лесно може да разпознаеш могадорианците. Кожата им е толкова бяла, изглежда като избелена. И зъбите им, и очите им…

Млъквам.

— Как не сте разбрали още в ресторанта? Защо го пуснахте в стаята?

— Почти сигурна съм, че само разузнавачите и воините им изглеждат по този начин. Всъщност те са могадорианският вариант на военни. Поне така ми беше казвала Катарина. Останалите изглеждат съвсем като нормални хора, като нас. Този от ресторанта приличаше на счетоводител, носеше очила с телени рамки, черни панталони и бяла риза с къс ръкав и онази вратовръзка. Дори имаше доста тъпи мустаци. Спомням си, че кожата му беше светлокафява. Нямахме никаква представа, че са по следите ни.

— Много успокоително — казвам саркастично.

Представям си отново картината как ножът се забива в черепа на Шест, убивайки могадорианеца вместо нея. Ако някой от тях сега пробва същото с нож срещу мен, ще бъда убит. Прогонвам тази мисъл от главата си и я питам:

— Мислиш ли, че още са в Парадайс?

Тя не казва нищо в продължение на минута и когато най-сетне проговаря, ми се иска да не го прави.

— Мисля, че е възможно.

— В такъв случай Сара се намира в опасност?

— Всички са в опасност, Джон. Всички, които познаваме в Парадайс; всички, които не познаваме в Парадайс.

Вероятно цял Парадайс е под наблюдение, знам, че е опасно да се приближаваш до него на по-малко от осемдесет километра. Или да се обаждаш по телефона. Или дори да изпратиш писмо. Така те ще разберат, че Сара ме привлича, че двамата имаме връзка.

— Както и да е — казва Сам, явно иска да се върнем към историята. — Могадорианският счетоводител пада на земята и умира. Какво стана после?

— Катарина ми подхвърли сандъка, грабна куфара ни и двете изхвърчахме от мотелската стая, Катарина както си беше по хавлия. Колата беше отключена и скочихме вътре. Друг могадорианец се показа зад хотела, готов да ни нападне. Кат беше толкова объркана, че не можеше да намери ключовете. Все пак заключи вратите на колата и вдигна стъклата на прозорците. Но онзи не си губеше времето, заби юмрук през стъклото на прозореца откъм пасажерската седалка и ме сграбчи за блузата. Катарина пищеше и някакви мъже, които минаваха наблизо, се включиха в екшъна… От ресторанта наизлизаха други да видят какво става. Могадорианецът нямаше друг избор, освен да ме пусне и да се изправи срещу мъжете… „Ключовете са в мотелската стая!“ — изкрещя Катарина. Изскочих от колата и на бегом се върнах за ключовете. Само благодарение на онези мъже в Тексас успяхме да се измъкнем тогава, те ни спасиха живота. Когато излязох от мотелската стая с ключовете, единият от тексасците беше насочил пистолет към могадорианеца… Нямахме представа какво се е случило след това, защото Катарина даде газ и повече не погледахме назад. Няколко седмици по-късно скрихме сандъка точно преди да ни заловят окончателно.

— Сандъците на първите трима не са ли вече в тях? — пита Сам.

— Сигурно, но за какво са им? Когато умрем, сандъкът на секундата се отключва сам и всичко вътре става безполезно — казва тя и аз кимам, защото поне това знам от разговорите ни с Анри.

— Не само че предметите стават безполезни — обяснявам аз, — но напълно се разпадат, досущ както могадорианците, когато ги убиеш.

— Страхотно! — казва Сам.

Изведнъж се сещам за залепващата бележка, която открих, когато спасявах Анри в Атенс, Охайо.

— Мъжете, които Анри посети, онези, които списваха „Те се разхождат сред нас“?

— Е?

— Ами имаха някакъв източник, който, изглежда, бил заловил един могадорианец, бил го измъчвал, за да измъкне информация. От него разбрал, че следят номер седем в Испания и че номер девет се намира някъде из Южна Америка.

Шест се замисля за миг. Хапе устната си и поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Знам със сигурност, че номер седем е момиче. Поне това помня от пътуването си с кораба.

Тъкмо когато казва това, зад нас отеква вой на сирена.

Снегът спира в събота вечер. Стържещ звук от лопати върху асфалта изпълва нощния въздух. От прозореца виждам неясните силуети на местните жители. Те почистват снега от тротоарите в тази тиха вечер, подготвят се за сутринта, когато ще тръгнат за неделната литургия. Усещам някакво спокойствие в тяхното общо усилие и ми се иска да отида там, да бъда сред тях. В този момент удря камбаната за лягане. За минутка всичките четиринайсет момичета в стаята са по леглата си и лампите са угасени.