Питакъс Лор - Силата на шестимата

Дори Шест не може да се сдържи и се усмихва.

— Бях на тринайсет, когато ни настигнаха — започва Шест.

Пресекли сме границата и навлизаме в Тенеси петнайсет минути след като сме напуснали мотела в Тръксвил. Бях я помолил да ни разкаже как двете с Катарина са били заловени.

— Намирахме се в Западен Тексас, след като избягахме от Мексико заради глупава грешка. И двете бяхме напълно зашеметени от някакво тъпо съобщение в интернет, написано от номер Две, макар че по онова време не знаехме, че е написано от Две, и отговорихме. Чувствахме се самотни в Мексико, живеехме в някакъв прашен град посред нищото и просто трябваше да разберем дали наистина ставаше въпрос за гард.

Кимам, знам какво има предвид. И Анри беше видял съобщението в блога, докато се намирахме в Колорадо. По същото време участвах в училищен конкурс по правопис и белегът се появи, докато бях на сцената. Закараха ме в болницата и лекарят видя първия белег, както и прясно обгорените места, стигащи до костта, от втория. Щом Анри пристигна, го обвиниха в малтретиране на дете и това затвърди решението ни да напуснем щата и да приемем нови самоличности, поредното ново начало.

— „Деветима, сега осмина. Останалите, там ли сте?“ — питам я.

— Да, точно това съобщение.

— Значи вие сте били тези, които отговориха — казвам аз.

Анри бе запазил съобщението от екрана, за да мога и аз да го видя. Като луд се зае да хаква компютъра, за да изтрие текста, преди да е станала белята, но не бе достатъчно бърз. Двама бяха убити. Веднага след това някой изтри съобщението. Предположихме, че са били могадорианците.

— Катарина го направи, просто написа: „Ние сме тук“. Само след минута се появи белегът — казва Шест, клатейки глава. — Беше глупаво от страна на Две да пуска това съобщение, след като знаеше много добре, че тя е следващата. И досега не мога да разбера защо е рискувала.

— Ей, а знаете ли къде се е намирала? — пита Сам.

Поглеждам Шест.

— Ти знаеше ли? Анри мислеше, че е в Англия, но не беше съвсем сигурен.

— Нямам никаква представа. Знаехме само, че щом са се добрали до нея толкова бързо, няма да им отнеме много време да стигнат и до нас.

— Но как изобщо разбрахте, че тя го е писала? — пита Сам.

Шест го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не знам, вие дори не сте сигурни къде се е намирала, а как сте сигурни, че е била тя?

— Че кой друг би могъл да бъде?

— Ами, искам да кажа, гледам ви колко сте предпазливи двамата с Джон. Не мога да си представя някой от вас да направи нещо толкова глупаво, ако знаехте, че сте следващите. Още повече, като се има предвид всичко, което знаете за могадорианците. Смятам, че вие никога не бихте пуснали нищо в интернет.

— Вярно е, Сам.

— Имам предвид, може би те вече са били заловили Две и са се опитвали да накарат някой от вас да се разкрие, преди да я убият, което пък обяснява защо е била убита секунди след като сте отговорили. Може да е било блъф. Или може би тя е знаела какво правят и се е самоубила, за да ви предупреди да бягате или нещо такова. Това са просто догадки, нали така?

— Точно така — казвам аз. Всъщност — много добри догадки. Не бях се сетил. Чудя се дали на Анри му е хрумнало.

Пътуваме, потънали в мълчание, и разсъждаваме върху това. Шест не превишава позволената скорост и няколко коли ни задминават. Лампите по магистралата придават на хълмистите възвишения в далечината призрачен вид.

— Може да е била уплашена и отчаяна — казвам. — Това може да я е накарало да извърши нещо глупаво, като например лекомислено да пусне съобщение в интернет.

Сам повдига рамене.

— Просто ми се струва малко вероятно.

— Така е — отговарям. — Те обаче може да са убили сепана й и тя да е обезумяла от ужас. Сигурно е била на дванайсет, най-много на тринайсет години. Представи си да си на тази възраст и съвсем сам — казвам, преди да си дам сметка, че описвам точно ситуацията, в която е била самата Шест. Тя ме поглежда, после отново извръща очи към пътя.

— Нито за миг не помислихме, че може да е номер — казва тя. — А има логика. По онова време просто бяхме уплашени. А и глезенът ми се беше подпалил. Трудничко е да мислиш нормално, когато имаш усещането, че режат крака ти с трион.

Кимам с разбиране.

— Но дори и след първоначалния страх изобщо не се сетихме да погледнем на нещата от този ъгъл. Отговорихме на съобщението и това ги насочи по следите ни. Беше безумно от наша страна. Може би си прав, Сам. Мога единствено да се надявам, че сме поумнели, онези от нас, които сме останали.