Питакъс Лор - Силата на шестимата

Последното й изречение увисва във въздуха. Останали сме само шестима. Шестима от нас срещу неизвестен брой от тях. И никаква представа как бихме могли да се намерим. Ние сме единствената надежда. Сплотени сме силни. Силата на шестимата. При тази мисъл сърцето ми започва да бие два пъти по-бързо от нормалното.

— Какво? — пита Шест.

— Останали сме шестима.

— Знам, и какво от това?

— Шестима от нас, може би някои от другите все още са със своите сепани, а може би не. Но шестима да се борят срещу неизвестно колко могадорианци? Хиляда? Сто хиляди? Милион!

— Е, не забравяй и мен — казва Сам. — И Бърни Косар.

Кимвам.

— Съжалявам, Сам, прав си — осмина сме.

Изведнъж се сещам за още нещо.

— Шест, знаеш ли за втория кораб от Лориен?

— Освен нашия?

— Да, излетял е след него. Или поне аз така мисля. Натоварен с химери. Някъде към петнайсет, както и трима сепани и май едно бебе. Имах видение за това, когато двамата с Анри тренирахме, макар той да беше скептично настроен. Но дотук всичките ми видения се оказват достоверни.

— Нямах никаква представа.

— Заминали са със стара ракета, нещо като совалка на НАСА. Нали се сещаш, задвижвана от гориво, което оставя пушек след себе си.

— В такъв случай няма как да е успял да стигне дотук — казва Шест.

— Точно, и Анри каза същото.

— Химери? — пита Сам. — От същия вид като Бърни Косар?

Кимам утвърдително. Той се оживява.

— Навярно именно така Бърни е дошъл тук? Можеш ли да си представиш какво би означавало, ако всички те са дошли тук, като се има предвид какви чудесии направи Бърни по време на битката?!

— Би било страхотно — съгласявам се. — Но съм сигурен, че добрият стар Бърни беше в нашия кораб.

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар и напипвам сплъстените струпеи, които все още покриват почти цялото му тяло. Сам въздиша, обляга се назад и по лицето му се изписва облекчение, навярно си представя армия от химери, които ни се притичват на помощ в последната минута, за да разгромим могадорианците. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане и фаровете от колата зад нас осветяват ивица от лицето й. Тя обръща очи отново към пътя със същия замислен поглед, какъвто Анри винаги имаше, когато караше кола.

— Могадорианците… — започва тихо Шест, преглъщайки, и ние със Сам насочваме вниманието си към нея. — Хванаха ни ден след като отговорихме на съобщението на Две, бяхме в един безлюден град в Западен Тексас. Катарина беше карала петнайсет часа без прекъсване от Мексико, ставаше късно и бяхме изтощени, и двете не бяхме спали. Спряхме в мотел встрани от магистралата, почти като онзи, дето го напуснахме. Намираше се в градче, което изглеждаше сякаш извадено от някакъв стар уестърн, пълно с каубои и собственици на говеда. Пред някои от сградите дори имаше стълбове, на които да можеш да си вържеш коня. Беше доста странно място, но пристигахме от прашен град в Мексико и трябваше да спрем някъде.

Замлъква, когато ни задминава кола. Проследява я с поглед, проверява спидометъра, след което продължава да следи пътя.

— Отидохме да хапнем нещо в някакъв крайпътен ресторант. Бяхме преполовили храната, когато влезе един мъж и седна. Беше облечен с бяла риза и вратовръзка, но вратовръзката му беше от онези, каубойските, а и дрехите му изглеждаха демоде. Не му обърнахме внимание, макар да забелязах, че останалите хора в ресторанта го зяпат, но те зяпаха и нас. По някое време той се обърна и се загледа в нас, но тъй като всички останали правеха същото, не направих връзката. По онова време бях едва на тринайсет години и ми беше трудно да мисля за други неща, освен за сън и храна. Така че приключихме с яденето и се върнахме в стаята си. Катарина се пъхна под душа и когато излезе, увита в хавлия, на вратата се почука. Спогледахме се. Тя попита кой е и мъжът вън отговори, че е управителят на мотела, носел ни чисти кърпи и лед. Без да се замислям, отидох да отворя вратата.

— О, не — казва Сам.

Шест кимва утвърдително.

— Беше мъжът от ресторанта с каубойската вратовръзка. Влезе направо в стаята и затвори вратата. Аз не криех амулета си, виждаше се целият. Той веднага разбра коя съм, а и ние с Катарина веднага разбрахме кой е той. С плавно движение измъкна нож от колана на панталоните си и го завъртя към главата ми. Беше бърз и нямах време да реагирам. Все още нямах завети, нямах никаква защита. Бях мъртва. Ала тогава се случи най-странното нещо. Когато ножът се заби в черепа ми, неговият череп се разцепи на две. Не чувствах нищо. По-късно научих, че те изобщо нямат представа как действа заклинанието, че той не може да ме убие, докато номерата от едно до пет не са мъртви. Могадорианецът се свлече на пода и се превърна в прах.