Питакъс Лор - Силата на шестимата

В мига, в който затварям очи, сънят започва. Стоя сред поле от цветя в топъл летен ден. Вдясно, в далечината, на фона на залязващото слънце се издига назъбена планинска верига, вляво се простира морето. Момиче, облечено в черно, с гарвановочерна коса и поразителни сиви очи, се появява от нищото. Върху лицето му е изписана усмивка, едновременно напрегната и уверена. Само двете с нея сме. Изведнъж зад мен настъпва голямо разместване, сякаш току-що започва земетресение, земята се разцепва и зейва разкъсана. Не се обръщам да видя какво се случва. Момичето е вперило очи в мен, вдига ръка, прави ми знак да я хвана. Протягам моята ръка. Очите ми се отварят.

Светлина прониква през прозорците. Макар да ми се струва, че са минали само няколко минути, в действителност цялата нощ се е изнизала. Разтърсвам глава да прогоня съня. Неделята е ден за почивка, макар че по ирония на съдбата това е най-заетият ни ден от седмицата, който започва с дълга литургия.

На пръв поглед огромната неделна тълпа се стича в манастира поради силната си религиозна отдаденост, но в действителност причината е Ел Фестин — тържествената гощавка, давана след литургията. Всички, които живеем тук, трябва да работим. Моето място е в столовата. Свободни сме едва когато угощението приключи. Ако имам късмет, ще свършим към четири часа и мога да не се връщам в манастира до залез-слънце. По това време на годината това се пада малко след шест часа.

Втурваме се към душовете, къпем се набързо, мием зъби, решим коси, обличаме си официалното облекло — еднакви черно-бели дрехи, които ни покриват целите, без дланите и главата. Когато повечето от момичетата вече са излезли от стаята, вътре влиза Аделина. Застава пред мен и оправя дрехата ми около врата. Чувствам се много по-малка, отколкото съм в действителност. Чувам как множеството се подрежда в нефа. Аделина продължава да мълчи. Аз също. Поглеждам сивите кичури в кестенявата й коса, които досега не бях забелязала. Около очите и устата й има бръчки. Тя е на четирийсет и две, но изглежда с десет години по-стара.

— Сънувах сън за момиче с гарвановочерна коса и сиви очи, което протягаше ръка към мен — казвам, нарушавайки мълчанието. — Искаше да уловя ръката й.

— Хубаво — отговаря тя, без да е сигурна защо й разказвам съня си.

— Мислиш ли, че е възможно тя да е една от нас?

Приключва с оправянето на якичката ми.

— Мисля, че не бива да тълкуваш сънищата си прекалено много.

Иска ми се да поспоря с нея за това, но не съм сигурна какво да кажа. Вместо това промърморвам:

— Беше толкова истинско.

— Така е с някои сънища.

— Но преди много време ми беше казала, че на Лориен понякога сме можели да общуваме през огромни разстояния.

— Да, и веднага след това ти четях за вълка, който събаря къщи с духане, и за гъска, снасяща златни яйца.

— Но това бяха приказки.

— Всичко е една огромна приказка, Марина.

Скърцам със зъби от яд.

— Как може да говориш така? И двете знаем, че това не е вярно. И двете знаем откъде дойдохме и защо сме тук. Не знам защо се държиш така, сякаш не си дошла от Лориен и нямаш задължението да ме обучаваш.

Сключва ръце зад гърба и поглежда към тавана.

— Марина, откакто съм тук, откакто ние сме тук, имахме късмета да научим истината за сътворението, за това откъде сме и каква е истинската ни мисия тук, на Земята. И всичко това открих в Библията.

— А Библията не е приказка, така ли?

Раменете й се вцепеняват. Сключва вежди, челюстта й увисва.

— Лориен не е приказка — казвам, преди да е успяла да ми отговори, и като използвам телекинезата, вдигам възглавница от близкото легло и я завъртам във въздуха. Аделина прави нещо, което никога преди не е правила — зашлевява ми плесница. Силна. Пускам възглавницата, притискам с ръка смъдящата си буза и зяпвам от изненада.

— Да не си посмяла да правиш това пред други хора — казва тя, бясна.

— Това, което току-що направих, не е някаква измислена приказка. Не участвам в приказки. Ти си моят сепан и не си част от приказка.

— Наричай го както си искаш — отвръща ми тя.

— Не си ли чела новините? Знаеш много добре, момчето в Охайо е един от нас, трябва да го знаеш! Той може да се окаже нашият единствен шанс!

— Единствен шанс за какво? — пита тя.

— За живот.

— А какво според теб е това тук?

— Да прекарваш дните си, като се вживяваш в лъжите на чужда раса, не е никакъв живот — отвръщам.

Тя тръсва глава.

— Откажи се, Марина — казва и излиза.