Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Какво й става? — пита Лусия.

— Хвана ме да се усмихвам по време на литургията.

— Хубаво че не са те напердашили — казва Лусия с крайчеца на устата си.

Кимам с глава и се връщам към работата си. Колкото и да са мимолетни, подобни мигове ни сближават, най-вече фактът, че имаме общ враг. Когато бях по-малка, си мислех, че щом сме сираци и живеем под един и същи тираничен покрив, ще сме обединени във вечно приятелство, веднъж и завинаги. Всъщност беше точно обратното, това ни разделяше, създаваше клики сред и без това малката ни група — красивите момичета (с изключение на Ла Горда, която също е част от групичката им), умните момичета, яките момичета, малките момичета, докато останах съвсем сама.

След половин час, когато всичко е готово, занасяме храната от кухнята до масата за сервиране. Тълпата от чакащи ръкопляска. В края на опашката забелязвам моя най-любим човек от цялото село Света Тереса — Ектор Рикардо. Дрехите му са мръсни и измачкани, косата му е разрошена. Очите му са кръвясали, а лицето и бузите му са силно зачервени. Дори от разстояние забелязвам, че и двете му ръце треперят леко, както обикновено е в неделя — единственият ден от седмицата, в който той тържествено се е зарекъл да не пие. Днес изглежда особено скапан, макар че когато най-после стига до мен и подава подноса си, върху лицето му се изписва най-оптимистичната усмивка, на която е способен.

— Как си, моя скъпа кралице на морето? — пита той.

Правя реверанс и отговарям:

— Добре съм, Ектор, а ти как си?

Той свива рамене, сетне отвръща:

— Животът е като хубавото вино, трябва да го пиеш на малки глътки и да го вкусваш с наслада.

Засмивам се. Ектор винаги е готов да сподели някоя стара поговорка.

За първи път срещнах Ектор, когато бях на тринайсет. Седеше навън в единственото кафене на „Кайе Принсипал“ и пиеше сам бутилка вино. Беше късно следобед и аз се връщах от училище. Когато минах покрай него, погледите ни се срещнаха.

— Марина, като морето — рече ми той тогава и ми се стори странно, че знае името ми, а не би трябвало да се учудвам, защото го срещах всяка седмица в черквата още от деня, в който пристигнах. — Ела за малко да правиш компания на един пияница.

И аз отидох. Не знам защо. Навярно защото Ектор е изключително мил човек. Той ме кара да се чувствам спокойна и не се прави на нещо, което не е, за разлика от мнозина други. Сякаш казва: „Ето ме, това съм аз — приеми ме или ме остави на мира.“

Онзи първи ден седяхме и разговаряхме дълго, той изпи бутилката с вино и си поръча втора.

— Стой плътно до Ектор Рикардо — рече ми той, когато трябваше да се връщам в манастира. — Ще се грижа за теб, това се вижда от името ми. Латинският корен на Ектор идва от „закрилям и държа здраво“. А Рикардо означава „сила и смелост“. Ектор Рикардо ще се грижи за теб! — И той се удари два пъти с юмрук в гърдите.

Знаех, че наистина го мисли.

После продължи:

— Марина. Като морето. Това означава името ти. Знаеш ли това?

Казах му, че не знам. Зачудих се какво ли означава Бригита. Или Ясмин. Какви ли са корените на Емалина?

— Това значи, че ти си морската кралица на „Света Тереса“ — каза той и се изхили криво.

Прихнах.

— Мисля, че си пил твърде много, Ектор Рикардо.

— Естествено — отвърна той. — Аз съм селският пияница, скъпа Марина. Но нека това не те заблуждава. Въпреки всичко Рикардо е закрилник. Освен това, покажи ми човек без пороци и аз ще ти покажа човек без добродетели.

Години по-късно той си остава един от малкото хора, които мога да нарека свои приятели.

Отнема двайсет и пет минути всичките няколкостотин души да си получат дължимото днес. Когато последният човек напуска опашката, идва ред и ние да хапнем, седнали встрани от останалите. Групичката ни се храни възможно най-бързо, защото знаем, че колкото по-пъргаво изчистим и приберем всичко, толкова по-рано ще бъдем свободни.

След четвърт час петте от нас, които обслужваме опашката, търкаме тенджери и тигани, бършем плотове. В най-добрия случай почистването отнема час, и това при условие, че всички са приключили с храненето и са напуснали столовата, което става рядко. Докато чистим и когато съм сигурна, че другите момичета не ме виждат, наблъсквам в торбичка трайни продукти, които смятам да занеса в пещерата днес — сушени плодове, ядки, консерва с риба тон, консерва боб. Това се е превърнало в нещо като седмична традиция за мен. Дълго време се убеждавах, че го правя, за да мога да похапна, докато рисувам по стените на пещерата. Истината обаче е, че трупам храна, в случай че най-лошото ме застигне и трябва да се крия. А под най-лошото разбирам тях.