Питакъс Лор - Силата на шестимата

След малко отивам горе, отмествам одеялото и надниквам от пещерата. Виждам единствено бели преспи и долния край на слънцето, който целува хоризонта — това ми говори, че е време да тръгвам. Ще ми се да бях рисувала малко повече. Преди да почистя четките, отивам до стената срещу лицето на Джон и поглеждам големия червен квадрат, който съм нарисувала тук. Преди да го нарисувам, направих нещо глупаво, нещо, което знам, би разкрило, че съм гард. Бях нарисувала списък.

Докосвам квадрата и си мисля за първите три номера, които са под него, прокарвам пръсти върху изсъхналата, пропукана боя, дълбоко натъжена от значението на тези линии. Ако човек може да намери някаква утеха в тяхната смърт, тя е, че сега те могат да почиват в мир и да не живеят повече в страх.

Извръщам очи от квадрата, от скрития и унищожен списък, почиствам четките и прибирам всичко.

— До следващата седмица, приятели — казвам на лицата.

Преди да изляза от пещерата, поглеждам пейзажа, нарисуван върху стената покрай коридора, който свързва вътрешността с входа. Той е най-първата ми рисунка тук, бях някъде около дванайсетгодишна. И макар да съм я доизкусурявала през годините, като цяло си остава същата. Това е изглед от Лориен от прозореца на спалнята ми, който все още си спомням много добре. Хълмисти възвишения и тревисти равнини с високи дървета. Широката лента на синя река, която пресича терена. Малките петна боя тук-там представляват химери, пиещи от хладките й води. А там, отделно, на върха в далечината, издигайки се високо над деветте арки, представляващи деветте старейшини на планетата, е статуята на Питакъс Лор. Тя е толкова дребна, че почти не може да се различи; но понеже изпъква над останалите, не може да се сбърка какво в действителност е — фар на надеждата.

Бързо излизам от пещерата и тръгвам към манастира, държа очите си отворени на четири за нещо необичайно. Когато пътеката свършва, слънцето е точно под хоризонта, което означава, че закъснявам. Бутам тежката дъбова врата и влизам вътре. Чувам камбаната да бие приветствено; пристигнало е ново момиче. Присъединявам се към останалите, които вървят към спалните помещения. Тук си имаме традиция за посрещане на новодошлите — застанали до леглата си с ръце отзад и с лице към новото момиче, ние му се представяме една по една. Когато пристигнах тук, цялата тази работа ми беше неприятна, беше гадно да съм изложена на показ, след като просто ми идеше да се скрия някъде.

На вратата, застанало до сестра Лусия, стои момиченце с кестенява коса, с любопитни кафяви очи и дребни черти на лицето, като мишле. Забило е поглед в каменния под и неловко пристъпва от крак на крак. Пръстите й си играят с колана на сивата вълнена рокля, изпъстрена с розови цветя. В косата си има малка розова фиба, обута е в черни обувки със сребърни катарами. Става ми жал за нея. Сестра Лусия изчаква всички ние, всичките трийсет и седем момичета да се усмихнем, и чак тогава заговаря:

— Да ви представя Елла. Тя е на седем години и ще бъде с нас оттук нататък. Вярвам, че ще я накарате да се почувства наистина добре дошла.

По-късно плъзва слух, че родителите й са загинали в автомобилна катастрофа и че тя е тук, защото си няма никакви други роднини.

Елла примигва с очи всеки път, щом някой каже името си, но през по-голямата част от времето е забила поглед в пода. Личи си, че е уплашена и тъжна, но веднага разбирам, че е обичливо дете. Няма да остане много дълго тук.

Всички заедно тръгваме към нефа и сестра Лусия обяснява на Елла колко важен е той за сиропиталището. В края на групата Габи Гарсия казва нещо, прозявайки се, аз се обръщам и я поглеждам. Точно зад Габи, в рамката на едно от прозрачните стъкла на витражния прозорец на стената в дъното е застанала тъмна фигура, която гледа навътре. Сред падащия мрак едва успявам да различа някакъв мъж, черната му коса, дебелите вежди и гъсти мустаци. Сърцето ми прескача. Ахвам и отстъпвам назад. Всички обръщат глава.

— Марина, добре ли си? — пита сестра Лусия.

— Няма ми нищо — отвръщам, после тръсвам глава. — Искам да кажа, да, добре съм. Извинявайте.

Сърцето ми ще се пръсне, ръцете ми треперят. Сключвам ги, за да не се вижда. Сестра Лусия казва нещо за посрещането на Елла, но аз съм прекалено разстроена и не я чувам. Обръщам се към прозореца. Фигурата я няма. Сестра Лусия разпуска групата.

Пресичам нефа на бегом и поглеждам навън. Не виждам никого, но забелязвам чифт следи от ботуши върху снега. Отдалечавам се от прозореца. Може би е някой потенциален приемен родител, който преценява момичето отдалече, или пък е единият от родителите на някое от момичетата, който гледа крадешком дъщерята, за която не може да се грижи. По неизвестни причини не се чувствам в безопасност. Не ми харесва начинът, по който очите му ме гледаха.