Питакъс Лор - Силата на шестимата

Тъкмо да скоча във водата, когато Шест ме сграбчва за лакътя.

— Сам е прав, ще измръзнем, Джон — убеждава ме тя.

Изглежда изплашена.

— Вече са прекалено близо, нямаме друг избор.

Тя хапе устни, оглежда реката, отново се обръща към мен, стиска още веднъж ръката ми и отвръща:

— Не е вярно, мисля, че имаме избор.

Пуска ме, бялото на очите й проблясва в мрака. Блъска ме зад себе си и пристъпва към водата, после наклонява глава, съсредоточавайки се. Полицейското куче лае вече съвсем близо.

Тя издишва бавно. В същото време протяга ръцете си напред и водите на реката започват да се разделят точно пред нас. Водата кипи и се пени шумно, отдръпва се, за да разкрие кална пътека, широка метър и половина, която води до отсрещния бряг. Водата се върти, наподобява вълна, готова да се разбие. Но вместо това остава да виси във въздуха, а лицата ни се покриват с ледени пръски.

— Хайде, давайте! — заповядва тя, лицето й е разтегнато от концентрацията, очите й не се откъсват от водата.

Двамата със Сам скачаме от брега. Краката ми затъват в калта до колене, но е за предпочитане пред плуването във вода с четири градуса температура посред нощ. Стъпваме тежко, с широки крачки, с мъка вдигаме крака от гъстата кал. Когато двамата вече сме прекосили реката, идва ред на Шест. Тя тръгва, като върти ръце, докато минава през огромните вълни, готови да се разбият една в друга, вълните, сътворени от нея. Изкачва се на брега и се отпуска. Вълните се разбиват, сгромолясват се с глух звук, сякаш някой току-що е хвърлил гюле. Водата се издига и пада, после се връща към предишното си състояние.

— Невероятно! — промълвява Сам. — Също като Мойсей.

— Хайде, трябва да стигнем до дърветата, за да не ни вижда кучето — казва тя.

Планът проработва. След няколко минути полицейското куче спира на брега на реката и души бясно. Обикаля няколко пъти и после се втурва след Бърни Косар. Сам, Шест и аз тръгваме в обратна посока, вървим от вътрешната страна на една редица от дървета, но достатъчно близо до тях, за да виждаме реката, движим се толкова бързо, колкото краката на Сам позволяват.

През първите няколко минути до нас достигат мъжки гласове, които си крещят, и се изгубват, когато вземаме преднина. Десет минути по-късно чуваме бръмченето на хеликоптер. Спираме и го чакаме да се появи. След минута той се показва — ярка светлина от прожектор високо в небето, на няколко километра в посоката, в която Бърни Косар отлетя. Светлината пълзи по хълмовете, осветява ги от едната страна, после набързо минава през другата.

— Вече трябва да се върне — казвам.

— Той е добре, Джон — казва Сам. — Все пак това е Бърни Косар, най-издръжливият звяр, който познавам.

— Кракът му е счупен.

— Затова пък има две здрави крила — обажда се Шест. — Нищо му няма. Не трябва да спираме. Скоро ще се досетят, ако вече не са го сторили. Трябва да имаме преднина. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-близо ще дойдат.

Кимам. Права е. Не трябва да спираме.

След около километър реката прави рязък завой надясно, назад към магистралата, отклонявайки се от хълмовете. Спираме и се скупчваме под ниските клони на високо дърво.

— А сега какво? — пита Сам.

— Нямам представа — отвръщам.

Поглеждаме в посоката, от която току-що сме се измъкнали. Хеликоптерът вече е по-близо, прожекторът му кръстосва хълмовете.

— Трябва да се отдалечим от реката — казвам.

— Да, ще се наложи — отговаря Шест. — Той ще ни намери, Джон. Уверявам те.

Чуваме писък на орел високо, от върховете на дърветата, недалече от нас. Много е тъмно и не можем да видим къде е, а сигурно и той не може да ни забележи заради мрака. Без да се колебая нито за миг — нищо, че това може да издаде местонахождението ни — насочвам длани към небето и включвам светлините си, като ги оставям да сияят колкото е възможно по-ярко в продължение на половин секунда. Чакаме, заслушани със затаен дъх и проточили вратове. Изведнъж чувам тежкото дишане на куче и Бърни Косар, преобразил се отново в бигъл, се стрелва към нас от брега на реката. Задъхан е, но и развълнуван, езикът му виси от устата, а опашката му плющи във въздуха с бясна скорост. Навеждам се да го погаля.

— Добре свършена работа, приятелю! — казвам и залепвам целувка върху главата му.

И тогава става, каквото става — идва краят на тържествуването ни.

Още не съм се изправил, когато втори хеликоптер се изстрелва над хълма зад нас и мигновено ни осветява със силния си прожектор.