Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Къде е Шест? — питам, влизайки със залитане в хола.

— Отзад, май отиде да поплува, да направи няколко дължини — отговаря Сам.

Едно от страхотните неща на къщата е, че има басейн, който Шест веднага напълни, като докара дъждовна буря над него.

— Мисля, че ти се иска да хвърлиш един поглед на Шест с бански — смушквам с лакът Сам.

Лицето му пламва.

— Затваряй си устата, пич! Искам да проверя новините. Нали се сещаш, да бъда продуктивен.

— Има ли нещо?

— Освен това, сега ме смятат за съучастник и са увеличили наградата на половин милион долара? — пита Сам.

— Не се занасяй, знаеш, че това ти харесва.

— Да, доста е яко — хили се той. — Както и да е, няма нищо ново. Не знам как се е оправял Анри. Буквално всеки ден изскачат хиляди истории.

— Анри никога не спеше.

— Не ти ли се иска да отидеш да провериш как е Шест в банския си костюм? — пита Сам и се обръща към монитора.

Учуден съм от липсата на сарказъм в гласа му. Той знае какво изпитвам към Сара. А аз знам какво изпитва той към Шест.

— Какво означава това?

— Виждам как я гледаш — отговаря Сам.

Кликва върху линк за самолетна катастрофа в Кения. Един оцелял.

— И как по-точно я гледам, Сам?

— Няма значение.

Оцелелият е възрастна жена. Определено не става въпрос за някого от нас.

— Когато един лориенец се влюби, то е за цял живот, човече. А аз обичам Сара. Знаеш това.

Сам поглежда над монитора на лаптопа.

— Знам, че я обичаш. Ами аз просто така. Ти си точно типът, който тя би харесала, а не някое куку, побъркано по математиката, извънземните и Космоса. Просто не виждам как Шест би могла да хареса някого като мен.

— Ти си страхотен пич, Сам. Никога не го забравяй.

Минавам през плъзгащата се врата към басейна. Зад него се вижда буренясал двор, ограден с тухлена стена, която предпазва от погледите на случайни минувачи. Най-близкият съсед е на половин километър оттук, а най-близкият град е на десет минути с кола.

Шест плува енергично, плъзга се по повърхността като родено във водата насекомо, а до нея, движейки се два пъти по-бързо, е някакъв бозайник, нещо подобно на птицечовка с дълга коса и брада — нямам представа в какво животно се е преобразил Бърни Косар. Шест ме усеща и спира до ръба на басейна, издърпва се от водата до кръста и опъва ръцете си на пода до басейна. Бърни Косар изскача навън и се превръща в обичайния бигъл, който се отърсва от водата и ме покрива целия с пръски. Това ме освежава и се сещам колко хубаво е отново да си в южняшка обстановка.

— Ей, внимавай да не умориш кучето ми — казвам.

Улавям се, че не мога да откъсна поглед от идеалните й рамене, от изящната й шия. Може би Сам е прав. Може би гледам Шест по същия начин, по който я гледа и той. Повече от всякога ми се ще да избягам в къщата, да включа телефона и да чуя гласа на Сара.

— По-скоро той ще ме умори. Мъничето плува така, сякаш е оздравяло напълно. Като стана въпрос, как е главата ти?

— Още ме боли — казвам и я докосвам с ръка, — но ще се оправя. Днес започвам да тренирам, ако това питаш.

— Добре — казва тя. — Вече губя търпение. Отдавна не съм тренирала с някого.

— Сигурна ли се, че искаш да тренираш с мен? Нали си наясно, че вероятността да пострадаш, е голяма?

Тя се смее и ме пръска с вода от устата си.

— Охо, започва се — казвам и като си представям повърхността на басейна, пускам въздушна струя отгоре му.

Водата се втурва срещу лицето й. Тя се гмурка, за да не я залее, и когато излиза отново на повърхността, е яхнала гребена на огромна вълна, която почти изпразва басейна и която донася Шест до мен. Преди да успея да реагирам, тя скача от нея, но вълната продължава да се движи към мен, поваля ме на земята и ме запраща в стената на къщата. Чувам я как се смее. Водата се връща в басейна, аз се изправям и се опитвам да избутам Шест в него. Тя отклонява телекинезата ми и най-неочаквано се оказвам преобърнат и се нося във въздуха с вирнати крака, като махам безпомощно с ръце.

— Какво, по дяволите, правите бе, хора? — пита Сам.

Застанал е на прага на плъзгащата се стъклена врата.

— Ами Шест ме обижда, та реших да я поставя на място. Не виждаш ли?

Продължавам да вися с краката нагоре, като се нося на метър и нещо над средата на басейна. Усещам хватката на Шест около десния си глезен и имам чувството, че ме държи с една ръка.

— Аа, очевидно. Явно си я поставил на място — отговаря Сам.

— Тъкмо щях да действам, нали знаеш. Чаках сгоден случай.

— И така, какво мислиш, Сам? — пита Шест. — Да му дам ли урок?