Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Прилича ми на много тичане без резултат. Мисля, че Анри или Катарина щяха да ни накарат да правим нещо далеч по-ефикасно. Например да се научим как да убиваме някои от враговете си. Знаете ли какво е пикен?

— Ами това са онези огромни зверове, които разрушиха училището — отговаря Шест.

— А краул?

— Това са по-дребните животни, които ни нападнаха във физкултурния салон — казва тя. — Защо питаш?

— В съня, който имах в Северна Каролина, тогава, когато със Сам ме чухте да говоря на могадориански, тези две имена се споменаваха, но не бях ги чувал никога преди. Ние с Анри ги наричахме чисто и просто „зверовете“ — млъквам за малко. — Преди това сънувах друг сън.

— Може би това не са сънища — казва Шест. — Може би имаш видения.

Кимам утвърдително.

— В този момент ми е трудно да направя разликата. Искам да кажа, усещането е едно и също с тези сънища и виденията, които имах за Лориен, без да се намирам там — обяснявам. — Веднъж Анри ми каза, че когато получавам видения, то е, защото те имат някакво специално значение за мен. Това винаги се оказваше вярно — миналите видения винаги бяха за неща, които вече са се случили. Но мисля, че това, на което станах очевидец в съня си тази сутрин… Как да кажа… Ами, виждах го, сякаш наистина се случваше.

— Откачена работа — казва Сам. — Ти си като телевизор.

Шест смачква книжната салфетка и я подхвърля във въздуха. Без да се замислям, я подпалвам, тя се сбръчква и още преди да падне върху мокета, от нея не остава нищо.

— Не е невъзможно, Джон. Знае се, че някои от лориенците са го правили. Във всеки случай така поне ми казваше Катарина.

— Работата е там, че си мислех, че съм на Могадор, което между другото е толкова противно, колкото си го представях. Въздухът беше много плътен и очите ми се насълзяваха. Всичко беше запуснато и сиво. Как обаче съм попаднал там? И как би могъл онзи огромен могадорианец да ме надуши, че съм там?

— Колко огромен беше? — пита Сам.

— Ами, много голям, двойно по-голям от воините, които виждах там, шест метра, може и повече, и много по-интелигентен и могъщ. Просто знаех това още щом го погледнах. Определено беше нещо като техен вожд. Вече съм го виждал два пъти. Първия път, когато, без да искам, дочух информацията, която му съобщаваше някакъв дребен воин роб, всичко се отнасяше за нас и за случилото се в училището. Втория път го видях, когато се готвеше да се качи на кораб; но преди това той беше на този кораб, един от воините притича и му подаде нещо. В началото не разбрах какво точно, но малко преди вратата на кораба да се затвори, той се обърна към мен, искаше да се увери, че ще го видя.

— И какво беше това? — пита Сам.

Клатя отрицателно глава, свивам салфетката на топка и я изгарям върху дланта си. Поглеждам през задната врата към залязващото слънце, огненооранжево и розово като залезите във Флорида, които двамата с Анри наблюдавахме от повдигнатата веранда на къщата ни. Ще ми се той да е тук сега, да ми помогне да проумея нещата.

— Джон? Какво беше това? Какво имаше? — пита Шест.

Вдигам ръка и хващам амулета си.

— Ето това. Точно такива. Имаше амулети. Три. Могадорианците навярно са ги прибирали след всяко убийство. И този огромен вожд, или какъвто е там, беше ги окачил около врата си като олимпийски медали, после остана навън достатъчно дълго, за да мога да ги видя. Всеки един от тях сияеше в светлосиньо и когато се събудих, моят също светеше.

— Значи, смяташ, че това е предчувствие, че си видял съдбата си? А дали не е било просто странен сън, защото си под силно напрежение? — пита Сам.

Клатя глава.

— Мисля, че Шест е права, това са видения. И смятам, че всичките се случват в момента. Но най-много ме плаши това, че е твърде вероятно онзи могадорианеца се е качил на кораб, който идва насам. И ако Шест е права за скоростта, с която лети корабът, съвсем скоро той ще е тук.

Нещата, които помня от пристигането ни в „Света Тереса“, са най-вече отделни късчета от едно дълго пътуване, за което си мислех, че никога няма да свърши. Помня празния си стомах, разранените си крака и страшната умора през повечето време. Помня как Аделина просеше дребни монети, молеше за храна. Помня морската болест и повръщането от нея. Помня отвратените погледи на минувачите. Помня как всеки път си сменяхме имената. Помня много добре сандъка — макар и тежък, Аделина не искаше да се раздели с него, независимо от ужасната ситуация, в която се намирахме. В деня, в който най-сетне похлопахме на вратата, която сестра Лусия ни отвори, се сещам, че той беше долу на земята, закътан между краката на Аделина. Знам, че тя го е скрила някъде из сенките на някое тъмно кътче на сиропиталището. Досегашните ми претърсвания са безрезултатни, но не съм се отказала.