Питакъс Лор - Силата на шестимата

В неделя, седмица след пристигането на Елла, двете с нея седим една до друга на най-задната пейка по време на литургията, която задържа вниманието й точно толкова, колкото и моето — никак. С изключение на часовете в училище, Елла почти винаги е с мен от онази сутрин, когато й помогнах да си оправи леглото. Отиваме заедно на училище, закусваме заедно, вечеряме заедно, заедно казваме и вечерните си молитви. Привързах се силно към нея, а по това как ме следва навсякъде, съдя, че и тя не може без мен.

Вече цели четирийсет и пет минути отец Марко не спира монотонното си припяване. Най-накрая затварям очи и си мисля за пещерата и дали днес да взема с мен Елла. Това е свързано с няколко проблема. Първо, вътре е тъмно като в рог, а няма начин Елла да може да вижда в тъмното като мен. Второ, снегът още не се е разтопил напълно и не съм много сигурна дали тя ще може да извърви дългия път. Но най̀ се притеснявам, че ако я взема със себе си, ще я изложа на опасност. Могадорианците могат да се появят всеки момент и Елла ще бъде беззащитна. Въпреки всичките тези пречки и тревоги изгарям от нетърпение да я заведа там. Искам да й покажа рисунките си.

Във вторник, минути преди да тръгнем за училище, открих Елла наведена над леглото й. Още дъвчейки бисквитата от закуската, надникнах през рамото й и я видях увлечено да поставя светлосенките на една съвършена рисунка на спалнята ни. Детайлите, прецизната техника на всяка една пукнатина по стената, дарбата й да улавя и най-слабите слънчеви лъчи, падащи през прозорците сутрин, бяха поразителни. Все едно гледах черно-бяла фотография.

— Елла! — възкликнах.

Тя бързо обърна рисунката и със зацапаните си ръчички я притисна до учебника си. Досети се, че съм аз, но не се обърна.

— Къде си се научила да правиш това? — прошепнах. — Как се научи да рисуваш толкова добре?

— Баща ми — отвърна ми тя шепнешком тя, без да обръща листа, — той беше художник. Майка ми, и тя.

Седнах на леглото й.

— Само като си представя, че се мислех за добра художничка…

— Баща ми беше невероятен художник — каза ми тя простичко.

Преди да успея да й задам още въпроси, сестра Кармела ни прекъсна и ни изведе от стаята. Същата нощ открих рисунката на Елла под възглавницата си. Това беше най-страхотният подарък, който някога съм получавала.

Седя на литургията и си мисля, че Елла би могла да ми помогне с пещерните рисунки. Навярно бих могла да открия някъде тук електрическо фенерче или изобщо някакъв фенер за пещерата. Внезапен кикот до мен прекъсва мислите ми. Отварям очи и поглеждам натам. Елла е намерила гъсеница, обагрена в червено и черно, която пълзи по ръката й. С пръст до устни й правя знак да мълчи. Това я възпира за кратко, но гъсеницата започва да пълзи нагоре и тя отново започва да се киска. Лицето й почервенява от усилието й да сдържа смеха си, но това още повече влошава нещата. Накрая не издържа и избухва в истеричен кикот. Всички обръщат рязко глава да видят какво става, а отец Марко спира проповедта по средата на изречението. Сграбчвам гъсеницата от ръката на Елла, изправям гръб и се облещвам срещу втренчените погледи. Елла престава да се смее. Хората бавно обръщат глави напред и отец Марко, явно пообъркан докъде е стигнал, подновява проповедта.

Държа в ръка гъсеницата. Тя се гърчи, иска да се освободи. След минута разтварям пръсти и от внезапното движение малкото космато нещо се свива на топка. Елла повдига вежди, събира длани една до друга и аз пускам гъсеницата в тях. Тя се усмихва, свела поглед към нея.

Поглеждам към първата редица. Въобще не съм изненадана, когато виждам сестра Дора да ме гледа строго. Клати глава в знак на неодобрение, после отново се обръща напред, с лице към отец Марко.

Навеждам се към Елла, приближавам се достатъчно, за да й прошепна, без някой да ме чуе.

— Щом свърши молитвата — говоря тихо на ухото й, — трябва да се измъкнем оттук възможно най-бързо. И стой по-далече от сестра Дора.

Преди литургията сплетох косата на Елла в стегната плитка и сега, когато вторачва огромните си кафяви очи в мен, ми се струва, че плитката й натежава и дърпа главата й назад.

— Загазила ли съм?

— Надявам се всичко да е наред — казвам й, — но за всеки случай трябва да се измъкнем оттук още преди сестра Дора да успее да ни настигне. Разбрано?

— Разбрано — отвръща тя.

Но не ни се удава удобен случай. Когато остават само няколко минути до края, сестра Дора става и неочаквано тръгва към задната част на нефа, после застава на няколко крачки от вратата и изчаква. Когато отново отварям очи, последната молитва свършва с кръстене и сестра Дора слага ръката си върху лявото ми рамо.