Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Да разгромим могадорианците. Да си върнем Лориен — тръскам глава. — Другите навярно са някъде там, сражават се, обмислят как да се съберем, как да се върнем у дома, а ние сме се залостили в този затвор и не правим нищо.

— Аз имам цел в живота и помагам на човешката раса с молитви и служба. Ти също би трябвало да го правиш.

— Твоята единствена задача на Земята беше да помагаш на мен.

— Нали си жива?

— Само в буквалния смисъл на думата, Аделина.

Тя сяда отново на стола и отваря Библията в скута си.

— Лориен е мъртъв и погребан, Марина. Има ли някакво значение?

— Лориен не е мъртъв; планетата е в хибернация. Ти самата го каза. И важното е, че ние не сме мъртви.

Тя преглъща с усилие.

— На всички нас ни беше издадена смъртна присъда — каза тя и гласът й секва за миг. После, с по-мек тон, продължава: — Нашият живот беше обречен от самото начало. Трябва да вършим добро, докато сме тук, та да имаме добър задгробен живот.

— Как може да говориш така?

— Защото това е действителността. Ние сме последните от една умираща раса и съвсем скоро и нас няма да ни има. Да ни помага Бог, когато настъпи този момент.

Клатя глава. Изобщо не ме интересуват разговорите за Бог.

— Къде е сандъкът ми? В тази стая ли е? — обикалям наоколо, плъзгам поглед по тавана, после се навеждам и надзъртам под няколко от леглата.

— Дори и да го откриеш, не можеш да го отвориш без мен — казва тя. — Знаеш това.

Права е. Ако вярвам на това, която тя ми е разказвала преди години, когато все още имах доверие в нея, наистина не мога да го отворя без нея. Изведнъж разбрах абсурдността на положението. Следите от ботушите в снега; Джон Смит беглец; очевидната и абсолютна клаустрофобия на „Света Тереса“; и Аделина, моят сепан, предопределена да ми помага и съдейства в разгръщането на моите завети, но отказала се от мисията ни. Тя дори не знае кои от моите завети вече са се развили. Мога да виждам в тъмното, да дишам под вода, да тичам супербързо, да задвижвам предмети от разстояние, притежавам дарбата да съживявам растения на прага на смъртта. Обзема ме силно безпокойство и точно в най-неподходящия момент в стаята влиза сестра Дора. Подпира ръце на кръста.

— Защо не си в кухнята?

Отвръщам й със същия навъсен поглед, с който тя ме гледа.

— О, я да млъквате! — казвам и излизам от стаята, преди тя да отговори.

Тичам по коридора, надолу по стълбите, грабвам отново палтото си, блъскам портата и излизам навън.

Оглеждам се като обезумяла, движа се в сенките встрани от пътя. Макар да имам усещането, че съм наблюдавана, навън всичко си е наред. Забързвам се надолу по хълма, отварям си очите на четири и щом стигам кафенето, влизам вътре, защото единствено то работи. Половината от двайсетте му маси са заети, за което съм благодарна — изпитвам остра нужда да бъда заобиколена от хора. Тъкмо понечвам да седна, когато забелязвам Ектор, който пие вино самичък в ъгъла.

— Защо не си на Ел Фестин?

Той вдига поглед. Избръснат е, погледът му е бистър и ясен. Изглежда добре отпочинал; дори се е облякъл добре. От доста време не съм го виждала в подобно състояние. Чудя се колко ли дълго ще продължи така.

— Мислех, че не пиеш в неделя — казвам и в същия миг ми се иска да не съм го изрекла.

В момента Ектор и Елла са единствените ми приятели, а единият вече изчезна днес. Не искам да огорчавам и Ектор. Той ми отговаря, без да се засяга.

— И аз така си мислех. Ако някога срещнеш човек, който се опитва да потопи мъката си, информирай го любезно, че мъката му може да плува. Ела, седни, хайде — казва той, подритвайки стола срещу себе си.

Тръшвам се отгоре.

— Как си?

— Мразя това място, Ектор. Мразя го с цялата си душа.

— Лош ден?

— Тук всеки ден е лош.

— Недей така, това място не е чак толкова ужасно.

— Как така успяваш винаги да си толкова весел?

— Алкохолът — отговаря той и си докарва крива усмивка. Налива си, както изглежда, първата чаша от бутилката. — Не бих го препоръчал на останалите. Но на мен май ми върши работа.

— О, Ектор! — казвам аз. — Ще ми се да не пиеш толкова много.

Той се подсмихва. Пие една глътка.

— Знаеш ли какво ми се иска на мен?

— Какво?

— Да не изглеждаш непрекъснато толкова тъжна, Марина от морето.

— Нямах представа, че изглеждам така.

Той вдига рамене.

— Това е нещо, което съм забелязал, но Ектор е един много проницателен човек.

Поглеждам наляво, после надясно, спирам погледа си върху всеки един от посетителите. Вземам салфетката от масата и я слагам върху скута си. Сетне я връщам отново на масата. Пак я слагам върху скута си.