Питакъс Лор - Силата на шестимата

Отварям очи. Пред мен стои Аделина, безразсъдно се хвърлям в ръцете й, без да ме интересува напрежението, създало се помежду ни преди час. Тя колебливо отвръща на прегръдката, навярно объркана от внезапната ми проява на любов, каквато не съм й показвала с години. Отдръпва се и аз понечвам да й разкажа какво съм видяла току-що, но тя докосва устни с пръст, както аз направих към Елла по време на литургията. След това се обръща и си тръгва.

Докато се стъмнява, след вечеря и преди молитвите, заставам пред прозореца на спалнята и гледам как навън се спуска мрак, а очите ми шарят по терена да открият нещо подозрително.

— Марина? Какво правиш?

Обръщам се. Зад мен е застанала Елла. Не съм я чула кога се е приближила. Тя се движи из коридорите като сянка.

— А, ето те и теб — казвам с облекчените. — Добре ли си?

Тя кима, но кафявите й очи говорят друго.

— Какво правиш? — повтаря въпроса си тя.

— Чисто и просто гледам навън.

— Защо? Винаги гледаш през прозорците преди лягане.

Тя е права; всяка вечер, откакто е пристигнала, откакто видях онзи мъж да ме наблюдава през прозореца на нефа, преди лягане гледам навън, търся някакви знаци за присъствието му. Сега съм убедена, че това е същият мъж, когото видях днес в кафенето.

— Гледам за един лош мъж, Елла. Понякога там навън има лоши мъже.

— Наистина? Как изглеждат?

— Трудно е да се каже — отвръщам. — Мисля, че са много високи, обикновено изглеждат мрачни и зли. А някои от тях може да са доста мускулести, ето такива.

Заемам убедителна поза на бодибилдър. Елла се смее и се приближава до прозореца. Застава на върха на пръстчетата на краката си и изпъва телцето си нагоре, за да погледне навън. Минали са няколко часа, откакто бях в кафенето, и вече съм се поуспокоила. Долепвам показалеца си върху замъгленото стъкло и със скрибуцане бързо изписвам една цифра.

— Това е цифрата три — казва Елла.

— Точно така, миличка. Обзалагам се, че ти можеш да го направиш по-добре от мен, нали така?

Тя се усмихва, залепва пръстче в долната част на прозореца и скоро там се появява началото на красива фермерска къща с хамбар отзад. Гледам как моята цифра три е погълната от съвършената рисунка на Елла.

Единствената причина да ме оставят да си тръгна от кафенето днес е именно цифрата три. Това е разстоянието от Джон до мен. От начина, по който го преследват, съм сигурна, че той е номер четири. Както съм сигурна, че мъжът в кафенето е могадорианец. Градът е толкова малък, рядко мога да срещна някого, когото не познавам, а книгата му — Питакъс от Митилена и Атинската война — плюс втренчения му поглед не са съвпадение. Името „Питакъс“ слушам още от детството си, дълго преди да пристигнем в „Света Тереса“.

Моят номер е седем. Сега той е единственото ми убежище, най-голямата ми защита. Колкото и нечестно да звучи, но от смъртта ме делят другите трима, които трябва да умрат преди мен. Докато заклинанието е в сила, а то очевидно действа, поради което и предполагам, че бях оставена на мира и не ме нападнаха още там на масата в кафенето. Едно нещо е сигурно: ако той е могадорианец, това означава, че те знаят къде се намирам и могат да ме приберат по всяко време и да ме държат, докато убият номерата от четири до шест. Ще ми се да знам какво ги държи на разстояние и защо ми позволиха тази нощ отново да спя в леглото си. Знам, че заклинанието ни пази единствено от това да не може да бъдем убити, ако се наруши редът, нищо повече. Но трябва да има и нещо друго.

— Двете с теб сега сме от един отбор — казвам аз.

Елла нанася последните щрихи върху рисунката си на прозореца, извива ноктите си върху главите на няколко крави, за да им сложи рога.

— Наистина ли? — пита невярващо тя.

— Точно така — отговарям и вдигам кутрето си. — Да се закълнем.

Тя се усмихва широко и увива кутрето си около моето. Разклащам го веднъж.

— Ето, вече е скрепено — казвам.

Обръщаме се отново към прозореца и Елла изтрива картината с дланта си.

— Тук не ми харесва.

— Повярвай ми, и на мен не ми харесва. Но не се тревожи, скоро и двете няма да сме тук.

— Настина ли мислиш така? Ще си тръгнем заедно?

Обръщам се и я поглеждам. Изобщо нямам предвид това, но без да се замислям, кимам утвърдително. Надявам се да не съжалявам, че съм дала такова обещание.

— Ако ти все още си тук, когато аз си тръгна, тогава си тръгваме заедно. Става ли?

— Става! И няма да им позволя да те наранят.

— Кои? — питам.

— Лошите хора.