Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Ще се ядосаш ли, ако се окаже, че през цялото време сандъкът е бил пълен само с мръсни дрехи?

— Мръсни дрехи на извънземни!? — пита подигравателно Сам.

Засмивам се, после протягам ръка и хващам катинара.

Ръката ми засиява в мига, в който докосвам студения метал, той се затопля, трепери и се гърчи в ръката ми, роптае срещу древните сили, които го държат заключен. Когато се отваря с прещракване, махам катинара и го слагам настрана, после поставям ръката си върху сандъка. Шест и Сам нетърпеливо се надвесват напред. Вдигам капака. Сандъкът отново засиява с ярка светлина, която ми причинява болка в очите. Най-напред вадя кадифената торбичка със седемте сфери, образуващи слънчевата система на Лориен. Сещам се как Анри гледаше сияещата светлина, пулсираща в ядрото на Лориен, което говори, че планетата все още е жива, макар и да е изпаднала в хибернация. Пускам торбичката в ръката на Сам. И тримата надничаме в сандъка. Вътре свети още нещо.

— Какво е това сияние? — пита Шест.

— Нямам представа, никога преди не се е случвало.

Тя пъха ръка и изважда някакъв камък от дъното на сандъка. Това е идеално кръгъл кристал, не по-голям от топче за пинг-понг. Когато го докосва, светлината става още по-ярка, после изчезва и камъкът започва да пулсира бавно. Гледаме кристала, занемели пред сиянието, което излъчва. Внезапно Шест го пуска на пода. Кристалът спира да пулсира и отново засиява равномерно. Сам се навежда да го вземе.

— Недей! — вика Шест.

Объркан, той вдига поглед.

— Нещо не е наред с него — обяснява тя.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Докато го държах в дланта си, усещах леки убождания. А когато го стиснах по-силно, имах неприятно усещане.

— Това е моето наследство — казвам. — Може би само на мен е позволено да го докосвам?

Навеждам се и вдигам внимателно сияещия кристал. След миг имам чувството, че държа радиоактивен кактус; стомахът ми се свива, киселини се надигат към гърлото ми и аз незабавно хвърлям кристала върху одеялото. Преглъщам.

— Може би не го правя както трябва.

— Може би не знаем как да го използваме. В смисъл, нали каза, че Анри не ти е позволявал да погледнеш вътре, защото не си бил готов. Може би още не си готов?

— Ами, ще е много жалко — казвам.

— Кофти работа! — добавя Сам.

Шест отива в кухнята и се връща с две хавлиени кърпи и найлоново пликче. Внимателно хваща сияещия кристал с едната кърпа и го пуска в пликчето, което увива с другата кърпа.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — питам я.

Стомахът ми не спира да бълбука. Тя свива рамене.

— Не знам за теб, но когато аз го докоснах, усещането беше доста гадничко. По-добре да сме живи и здрави, отколкото да съжаляваме.

Останалите неща в сандъка са цялото ми наследство и не знам откъде да започна. Пъхам ръка и вземам предмет, който съм виждал и преди. Това е продълговатият кристал, с който Анри разпространяваше лумена от ръцете към останалата част на тялото ми. Той оживява и къпе хола с ярката си светлина. В центъра на кристала се завихря нещо като дим, който се върти около себе си, както го бях виждал да прави и преди.

— Това вече е друга работа — обажда се Сам.

— Ето — отвръщам и му го подавам.

Кристалът става инертен, щом се сменя ръката.

— Вече съм го виждал.

В сандъка има още няколко по-малки кристали, черен диамант, колекция от трошливи листа, завързани с лико, и талисман с формата на звезда и със същия бледосин цвят като амулета около врата ми. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за лоралит, най-рядко срещания скъпоценен камък, който може да се открие единствено в ядрото на Лориен. В сандъка има още яркочервена овална гривна и камък с цвят на кехлибар във формата на дъждовна капка.

— Какво според теб е това? — пита Сам и сочи плосък кръгъл камък, млечнобял като перла, забутан в ъгъла.

— Не знам — отговарям.

— А това? — пита той, като ми показва малка кама, чието острие най-вероятно е диамантено.

Изваждам я от сандъка. Дръжката й ляга идеално в ръката ми, сякаш е направена за нея, и предполагам, че е точно така. Острието е не по-дълго от двайсетина сантиметра и само като гледам как светлината проблясва по ръба му, със сигурност е много по-остро от който и да е бръснач на Земята.

— А какво ще кажеш за това? — продължава да пита Сам и сочи нещо друго.

Няма съмнение, че той ще повтаря този въпрос отново и отново, докато не получи информация за всеки един предмет вътре в сандъка.