Питакъс Лор - Силата на шестимата

Шест се усмихва широко, аз също. Оставаме така за секунда, когато тя се наклонява назад, хваща ме за раменете и ме изправя.

— Сега е мой ред с Шест — казва Сам.

Поемам дълбоко дъх, разтърсвам ръце, за да прогоня нервното треперене.

— Цялата е твоя — казвам и се запътвам бързо към къщата по най-краткия път.

— Джон? — обажда се Шест точно когато стигам задната врата.

Обръщам се и се старая да потисна странното вълнение, което изпитвам, щом я видя.

— Да?

— Вече става седмица, откакто сме в тази къща. Мисля, че е време да се отърсиш от всякакви сантименталности и от недоверието, които таиш в себе си.

След случилото се преди малко за миг си помислям, че говори за Сара.

— Сандъкът — казва тя.

— Разбирам — отвръщам, влизам в къщата и плъзгам стъклената врата зад себе си.

Отивам в стаята си, крача напред-назад, дишам дълбоко и се мъча да разбера какво точно се случи в двора.

Влизам в банята и напръсквам лицето си със студена вода. Втренчвам поглед в огледалото. Сара ще ме убие, ако ме хване как гледам Шест. За сетен път си казвам, че няма защо да се притеснявам, тъй като ние, лориенците, обичаме един човек за цял живот. Щом Сара е моята любов, то Шест е само увлечение.

Връщам се в стаята, лягам по гръб, кръстосвам ръце върху корема и затварям очи. Дишам дълбоко, задържам всяко вдишваме и броя до пет, после издишвам през носа.

Половин час по-късно отварям вратата, тътря се по коридора и чувам Сам и Шест да се боксират. Единственото място, което открих в къщата, където да скрия сандъка, беше пералното помещение, над бойлера. С мъка го изваждам, старая се да не вдигам много шум. Връщам се на пръсти в стаята, затварям лекичко вратата и я заключвам. Шест е права. Време е. Никакво чакане. Хващам катинара. Той бързо се затопля, гърчи се в дланта ми, почти се втечнява и накрая се отваря с прещракване. Вътре сандъкът сияе ярко. Това никога преди не се е случвало. Бъркам и изваждам кутията от кафе с праха на Анри и писмото му, все още в запечатан плик. Затварям капака и заключвам сандъка. Знам, че е тъпо, но ми се струва, че някак си ще запазя Анри жив, ако не чета писмото, което той остави след себе си. След като вече съм отворил сандъка и съм прочел писмото, той няма да има какво повече да ми казва, няма да има на какво повече да ме учи. И тогава ще се превърне само в спомен. Все още не съм готов за това.

Отварям килера, където дрехите ми са струпани на купчина, и пъхам под тях кутията от кафе и писмото. После грабвам сандъка и излизам от стаята, мотая се из коридора и слушам Сам и Шест, които гледат шоуто Древните извънземни онлайн. Сам разпитва Шест за различните теории за извънземните, които са му известни, а тя бързо ги потвърждава или отрича, според каквото й е казвала Катарина. Сам записва като луд отговорите в бележника си. Това поражда нови въпроси, на които Шест търпеливо отговаря или вдига рамене. Сам слуша внимателно и прави сравнения с това, което вече знае.

— Пирамидите в Гиза? Лориенците ли са ги построили?

— Отчасти ние, но предимно могадорианците.

— А какво ще кажеш за Великата китайска стена?

— От хората.

— А за Розуел 7 7 Случаят „Розуел“ — един от най-известните случаи на „наблюдение“ на НЛО — на 1 юли 1947 година, близо до градчето Розуел в щата Ню Мексико, САЩ. — Б.пр. в щата Ню Мексико?

— Ами веднъж попитах Катарина, но тя нямаше никаква представа. Така че и аз не знам.

— Чакай, откога могадорианците посещават Земята?

— Почти от същото време като нас — отговаря му тя.

— Значи, тази война между вас е нова?

— Не съвсем. Знам, че и двете страни от хиляди години пътуват до Земята; понякога сме били тук по едно и също време и доколкото разбирам, през по-голямата част от времето сме били в приятелски отношения. Но нещо се е случило, което е разрушило дружбата ни, и могадорианците напуснали за много дълъг период. Не знам нищо повече от това и нямам идея кога са започнали отново да посещават Земята.

Пресичам хола и тръсвам сандъка по средата на пода. Сам и Шест вдигат очи. Шест ми се усмихва и отново изпитвам странно вълнение. Усмихвам й се в отговор, но ми се получава някак си неискрено.

— Мисля, че бихме могли да отворим това нещо заедно.

Сам потрива ръце с налудничав блясък в очите.

— Господи, Сам — казвам. — Изглеждаш, сякаш ще убиваш някого.

— О, престани! — отговаря той. — Вече месец ме дразниш с този сандък, а аз съм търпелив и си държа устата затворена от уважение към Анри и всичко останало, но я ми кажи, колко често ми се удава удобен случай да видя съкровища от чужда планета? Представям си как пичовете от НАСА биха дали всичко да са на мое място. Не трябва да ме укоряваш, че толкова много се вживявам.