Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Ето — казвам и оставям камата, изваждам седемте сфери, като се опитвам да ангажирам вниманието му. — Виж това.

Духам върху сферите и по повърхността им започват да мигат малки светлини. Подхвърлям ги във въздуха и те оживяват на секундата, въртят се в орбита около голямото като портокал слънце в центъра. Обяснявам.

— Това е слънчевата система на Лориен. Шест планети, едно слънце. А това тук — добавям и соча четвъртата сфера, която продължава да е с различни нюанси на пепелявосивото, както и последния път, когато я видях — това е Лориен, точно както изглежда днес, в този момент. Останало е само сиянието в центъра й.

— Невероятно! — възкликва Сам. — Пичовете от НАСА ще се продрискат, ако можеха да видят това.

— Виж сега — казвам, като активирам дясната си ръка и я плъзгам по сферата.

Под сиянието от дланта повърхността й внезапно се променя и потискащите сиви тонове преминават в жизненото синьо и зелено на горите и океаните.

— Това е планетата ден преди нападението.

— Невероятно! — повтаря Сам и гледа в захлас, със зяпнала уста.

Докато е омаян от въртящите се сфери, поглеждам отново в сандъка.

— Познати ли са ти някои от тези неща тук? Знаеш ли как действат? — питам Шест, но тя не ми отговаря.

Обръщам се и виждам, че и тя, както и Сам, е като омагьосана от слънчевата система, която се върти на около половин метър над пода. Анри ми беше обяснил, че сферите не са част от моето наследство, което означава, че не са били от предметите, заключени в сандъка. И затова бях останал с погрешното впечатление, че ги е виждала и преди. Но това, че не са й познати, си има обяснение — те могат да бъдат активирани само след като се развие първият завет.

— Шест — повтарям.

Тя се връща към действителността, обръща се към мен и аз се улавям как измествам погледа си, когато очите ни се срещат.

— Имаш ли представа какви са тези неща?

— Не съвсем — промърморва, като прокарва ръце по повърхността на камъчетата.

После казва, сочейки един плосък черен камък, който съм виждал и преди:

— Това е лечебният камък, който с Анри използвахме в училището.

Замръзва и ахва. Двамата със Сам си разменяме объркани погледи. Тя изважда от сандъка бледожълт камък с восъчна и гладка повърхност и го повдига срещу светлината.

— О, Боже мой! — възхищава му се тя и го преобръща.

— Казвай! — ръчкам я аз и тя ме поглежда право в очите.

— Кситарис — казва Шест. — Произхожда от първата ни луна.

Приближава камъка до челото си и стиска очи. Бледожълтият цвят на камъка леко потъмнява. Тя отваря очи и ми го подава. Намръщвам се и го вземам от нея, върховете на пръстите ми закачат леко дланта й. Сам поема рязко дъх.

— Какво, по… — той изглежда ужасен, опипва въздуха и ме търси, сякаш е сляп.

— Какво става? — питам и махам ръцете на Сам от лицето ми.

— Невидим си — казва тихичко Шест.

Поглеждам надолу към скута си, вярно е — напълно съм изчезнал. Пускам кситариса на пода, сякаш е горещ картоф, и мигновено ставам видим.

— Кситарисът — обяснява Шест — позволява един гард да прехвърли завет на друг, но само за кратък период от време. Може би за час, най-много за два. Не съм сигурна. Трябва само да го заредиш, като съсредоточиш енергията си върху камъка. Слагаш го на челото и хоп, вече е готов.

— Да го заредиш? Като батерия? — пита Сам.

— Точно така, и той ще започне да използва завета едва когато бъде докоснат отново.

Поглеждам камъка.

— Това много ми допада. Изглежда, някой друг ще ходи до града вместо теб.

— И някой друг ще бъде устойчив на огън вместо теб — казва тя игриво.

— Ако се държиш добре с мен, не е изключено — отговарям.

Сам вдига камъка и целият се напряга, за да се концентрира колкото се може по-силно. Не се случва нищо.

— Хайде — говори той на камъка, — обещавам да го използвам само в името на доброто. Никакви момичешки съблекални, кълна се.

— Съжалявам, Сам — казва Шест. — Сигурна съм, че това чудо действа само върху нас.

Той оставя кситариса и ние продължаваме да се ровим из сандъка, искаме да проверим дали има нещо друго, което да се активира чрез докосване. Но след като цял час сме проучвали й държали всичките седемнайсет предмета, след като сме духали горещ въздух върху тях, след като сме ги стискали здраво, нищо друго не реагира, освен увития в кърпа сияещ кристал, по-големия продълговат кристал с димящия център, както и слънчевата система, която продължава да се върти над главите ни. Лечебният камък обаче наистина цери раните и натъртванията, с които Шест щампосва тялото ми.