Питакъс Лор - Силата на шестимата

Мъжът спира да думка по вратата. Престава и да диша. Шест забива дулото по-силно в черепа му, после го натиска надясно и завърта мъжа. Гледката на носещ се във въздуха пред лицето му револвер го кара да пребледнее. Той запримигва и тръска безумно глава, надява се да се събуди в леглото си или в тъмната алея при бара, откъдето идва. Шест мести оръжието наляво-надясно, аз очаквам да каже нещо, с което да му изкара акъла, но вместо това тя внезапно обръща оръжието към колата му. Стреля и върху предното стъкло се появяват множество концентрични пукнатини около точката на удар. Той изпищява пронизително и избухва в сълзи.

Шест отново насочва оръжието към лицето му, той се укротява и по горната му устна потичат сополи.

— Моля ви се, моля ви се! — казва той. — Съжалявам, о, Господи! Тръгвам си веднага. Кълна се! Тръгвам си.

Шест отново освобождава ударника. Виждам как пердето на предния прозорец се дърпа встрани и открива лицето на едра руса жена. Стискам ръката на Шест и тя стиска моята в отговор.

— Тръгвам си веднага. Тръгвам си, тръгвам си… — ломоти мъжът пред вида на оръжието и от устата му летят пръски.

Шест пак се прицелва в колата му и изпразва гнездото на револвера със силен трясък. Задният прозорец зад мястото на шофьора се пръсва на хиляди парченца.

— Не! Добре де, добре де! — крещи мъжът.

Внезапно от вътрешната страна на дънките около едното му бедро се появява мокро петно. Шест прави знак с оръжието към предния прозорец на къщата и очите му срещат погледа на русата жена в къщата.

— И никога вече няма да идвам. Никога, никога няма да идвам — револверът помръдва два пъти вляво, давайки му знак, че може да тръгва.

Мъжът направо разчеква вратата на колата и скача в нея. Под гумите й хвърчат камъчета, когато дава на заден ход по алеята и после подкарва като луд по шосето. Жената на прозореца продължава да се блещи срещу револвера, който се носи във въздуха до входната й врата, и тогава Шест го захвърля над къщата с такава сила, че със сигурност ще падне в съседния окръг.

Връщаме се бегом на шосето, продължаваме да тичаме по него, докато пред погледа ни вече не се мяркат никакви къщи. Иска ми се да мога да виждам лицето на Шест.

— Мога да правя такива неща по цял ден — проговаря най-после тя. — Все едно съм супергерой.

— Хората обичат супергероите си — само това ми хрумва да кажа. — Смяташ ли, че тя ще се обади на полицията?

— Не. Сигурно си мисли, че е сънувала кошмар.

— Или най-добрия сън, който изобщо й се е присънвал — казвам.

Разговорът ни се завърта около всичките добри неща, които бихме могли да направим за Земята със заветите си, ако не бяхме преследвани или мразени.

— Между другото, как си се тренирала сама? — питам я. — Не мога да си представя да науча всичко, което знам, ако не беше Анри непрекъснато да ми дава зор.

— Имах ли някакъв избор? Или се приспособяваш, или загиваш. Така че се приспособих. Двете с Катарина тренирахме дълги години, преди да я заловят, но очевидно нито веднъж, след като заветите ми се развиха. Когато най-накрая се измъкнах от онази пещера, си обещах, че смъртта й няма да бъде напразна, и единственият начин беше да търся възмездие. Така че започнах оттам, откъдето бяхме свършили. Отначало беше трудно, бях съвсем сама, но малко по малко започнах да се уча и ставах все по-силна. Освен това разполагах с повече време от теб. Моите завети се проявиха по-рано от твоите, аз съм по-голяма.

— Знаеш ли — казвам, — шестнайсетият ми рожден ден — или поне денят, който празнувахме като мой рожден ден с Анри, беше преди два дни.

— Джон! Защо не ни каза? — пита тя, после пуска ръката ми и закачливо ме бута настрани, превръщайки ме мигновено във видим. — Можехме да го отпразнуваме.

Усмихвам се и пипнешком протягам ръце към нея в мрака. Тя улавя ръката ми и сплита пръсти в моите, палецът ми среща нейния. Мисълта за Сара нахлува в главата ми, но се улавям, че моментално я прогонвам.

— Каква беше тя? — питам. — Катарина?

Настъпва кратко мълчание.

— Състрадателна. Винаги помагаше на другите. Беше и забавна. Често се шегувахме, смеехме се много, което навярно е трудно за вярване, като ме виждаш колко сериозна съм обикновено.

Изсмивам се тихичко.

— Ти го каза.

— Ей, не сменяй темата. Защо не ни каза нищо за рождения си ден?

— Не знам. Всъщност бях забравил за него до вчера, а тогава вече ми се стори безсмислено, по-важни неща се случваха.

— Но това е твоят рожден ден, Джон, не е безсмислено. Всеки рожден ден, на всеки един от нас, който има късмет да го отбележи, е повод за празнуване, като се има предвид какво ни преследва. Във всеки случай, ако знаех, можех да бъда по-милостива към теб по време на тренировката.