Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Уф, почти през целия си живот тръпна в очакване да отворя сандъка, и сега, когато го направих, по-голямата част от нещата вътре ми изглеждат безполезни — казвам.

— Смятам, че с времето техните възможности ще се разкрият — убеждава ме Шест. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Обикновено отговорите идват, когато се освободиш напълно от мислите си.

Кимам, поглеждам към предметите, които лежат около сандъка. Шест е права. Напъваш ли се да получиш отговор, със сигурност няма да стане.

— Ами да, може би някои от тях се активират само с другите завети. Кой знае? — казвам и свивам рамене.

Слагам всичко обратно вътре, като се изкушавам да задържа увития в кърпата сияещ кристал. Оставям навън слънчевата система, която продължава въртеливия си ход. Затварям сандъка, заключвам го и го отнасям по коридора.

— Не се отчайвай, Джон — казва подире ми Шест. — Както казваше Анри, все още не си готов да видиш всичко.

Не мога да спя. Донякъде заради сандъка. Доколкото разбирам, едно от съкровищата в него може да ме направи способен да се превръщам в различни същества, като Бърни Косар, друго — да издига около мен желязна преграда, непробиваема за атаките на врага. Обаче как ще разбера всичко това без Анри? Натъжавам се. Чувствам се напълно съкрушен.

Но най-вече защото не мога да престана да мисля за Шест, не мога да спра да си представям лицето й съвсем близо до моето, за сладкото ухание на дъха й или за начина, по който слънцето кара очите й да светят. В такива моменти изпитвам неудържимо желание да спра тренировката и просто да я обгърна с ръце и да я притисна към себе си. Копнежът ми по нея е обсебил сърцето ми и дори сега, след толкова часове, ми се иска да го сторя, което всъщност ме държи буден. Това и убийствената вина, която изпитвам, задето тя ме привлича толкова много. Момичето, за което би трябвало да копнея, е Сара.

Не мога да очаквам сънят да дойде, когато в главата ми се блъскат безброй мисли, когато изпитвам прекалено много чувства — болка, желание, объркване, вина. Оставам да лежа още двайсет минути и накрая се отказвам от съня. Отмятам одеялото, навличам панталони и сива тениска. Бърни Косар върви по петите ми, щом излизам от стаята и тръгвам по коридора. Надничам в хола, за да проверя дали Сам е заспал. Завит с одеяло като червей в пашкул, той спи на пода. Обръщам се и тръгвам обратно по коридора. Стаята на Шест е точно срещу моята, вратата й е открехната. Спирам се, поглеждам към вратата, чувам как Шест шумоли на пода.

— Джон? — шепне тя.

Сепвам се, сърцето ми забива лудешки.

— Да? — отговарям и продължавам да стоя отвън.

— Какво правиш?

— Нищо — прошепвам. — Не мога да заспя.

— Влез — казва тя и аз бутам вратата.

В стаята й е тъмно като в рог, не мога да различа нищо.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред — отговарям.

Включвам моя лумен съвсем слабо и сиянието му свети като нощна лампа. Все още не поглеждам към нея, забил съм поглед в пода.

— Главата ми е пълна с какво ли не, нали знаеш. Мислех си дали да не се поразходя или да потичам, нещо такова.

— Ами това е малко опасно, не смяташ ли? Не забравяй, че си в списъка на ФБР на десетте най-търсени престъпници и дават тлъста награда за главата ти — казва тя.

— Знам, но… навън все още е тъмно, а и ти би могла да ме направиш невидим, нали така? Искам да кажа, ако искаш да дойдеш с мен.

Усилвам светлината върху дланите си и виждам Шест, която е седнала на пода с две одеяла върху краката, косата й е издърпана назад, а около лицето й падат свободни кичури. Тя свива рамене, отхвърля одеялата и се изправя. Обута е с черни панталони за йога и бял потник. Не мога да откъсна очи от голите й рамене. Отмествам поглед, когато ме обсебва абсурдното подозрение, че е възможно тя да усеща очите ми върху себе си.

— Идвам — казва тя, издърпва ластика от косата си и отново я хваща на опашка. — Винаги имам проблеми със спането. Особено на пода.

— Напълно те разбирам — казвам аз.

— Не мислиш ли, че ще събудим Сам?

Клатя глава. Тя ми отвръща с повдигане на раменете и вдига ръката си. Веднага я хващам. Шест изчезва, но моята ръка продължава да свети, виждам и стъпките й по мокета. Угасям ръката си и се измъкваме на пръсти от стаята надолу по коридора. Бърни Косар ни следва и когато стигаме хола, Сам надига глава от пода и зяпа право в нас. Двамата с Шест спираме, аз затаявам дъх. Мисля колко много си пада Сам по Шест и колко съкрушен ще бъде, ако ни види да се държим за ръце.