Питакъс Лор - Силата на шестимата

Въпреки всичко продължавам бавно напред и най-после виждам кичестия храст, щръкнал над снега, и се забързвам към него. В началото не забелязвам точно онова, за което очите ми винаги трябва да са нащрек — в основата на пещерата снегът е разбутан и разхвърлян наоколо. Й докато стигна до входа на пещерата, вече разбирам, че нещо ужасно не е наред.

Приближавайки се откъм южната страна, чифт следи от ботуши с двоен на моя номер са осеяли снега по склона в идеална права линия, която идва от града и води към пещерата. Изглеждат така, сякаш са тъпкали около входа, обикаляйки в кръг. Объркана съм, знам, че има още нещо, което пропускам. И тогава ми светва. Стъпките — те водят към пещерата, но не и обратно.

На когото и да принадлежат те, той е още вътре.

Те са тук! — мисля си. — След всичките тези години могадорианците вече са тук!

Обръщам се мигновено, но се подхлъзвам и падам в снега. Забързано пълзя назад, далече от входа на пещерата, обувките ми се замотават в одеялото. В очите ми бликват сълзи. Сърцето ми препуска. Успявам да се изправя и хуквам стремглаво колкото ми държат краката. Дори не поглеждам назад да проверя дали не ме преследва някой, прекосявам същия заснежен терен, през който току-що бях минала, движа се със светкавична скорост, нямам време да гледам къде стъпвам. Дърветата под мен започват да губят очертанията си, облаците над мен също. Усещам, че одеялото се рее зад гърба ми, плющи на вятъра като пелерина на супергерой. Препъвам се и падам, плъзгам се по земята, но светкавично се изправям на крака и тичам напред, прескачам камилската гърбица и когато се приземявам, падам отново. Най-накрая се спускам покрай брезите и стигам до манастира. Почти двайсет и пет минути ми беше отнело изкачването до пещерата, а връщането на бегом — по-малко от пет. Подобно на способността да дишам под вода, заветът на суперскоростта се проявява, когато имам нужда от нея.

Махам одеялото от врата си, нахълтвам през портата и чувам тракането в трапезарията. Бързо изтичвам по виещата се стълба и по тесния коридор. Знам, че е ред на Аделина да почива в неделя. Влизам в голямата стая, където спят сестрите. Аделина седи царствено на един от двата стола с високи облегалки и държи Библия в скута си. Когато ме вижда, затваря книгата.

— Защо не си на обяд? — пита ме тя.

— Мисля, че те са тук — казвам запъхтяна, а ръцете ми треперят силно.

Навеждам се напред и ги слагам върху коленете си, за да ги успокоя.

— Кой е тук?

— Знаеш кой! — изкрещявам.

После добавям през зъби:

— Могадорианците.

Тя присвива очи, не може да повярва.

— Къде?

— Ходих до пещерата…

— Каква пещера? — прекъсва ме тя.

— На кого му пука каква пещера! Пред входа й имаше чифт следи от ботуши, от огромни ботуши.

— По-бавно, Марина. Следи от ботуши пред някаква пещера?

— Да — отвръщам.

Тя се подсмихва и веднага разбирам, че съм сгрешила, идвайки при нея. Трябваше да се досетя, че няма да ми повярва. И застанала там пред нея, се чувствам глупава и уязвима.

Изправям се. Не знам къде да дяна ръцете си.

— Искам да знам къде е сандъкът ми — заявявам не съвсем уверено, но в никакъв случай не и плахо.

— Какъв сандък?

— Знаеш много добре какъв сандък!

— Откъде ти хрумна, че ще пазя онази вехтория? — пита тя спокойно.

— Ако не си го запазила, ще означава, че си се обърнала срещу собствения си народ — отвръщам.

Тя отваря отново Библията и се прави, че чете. Смятам да си тръгна, но мислите ми се връщат към следите от ботуши в снега.

— Къде е той? — питам.

Тя продължава да не ми обръща внимание, така че мислено протягам ръка, усещам контурите на книгата, тънките й прашни страници, грубата й корица. Затварям рязко книгата. Аделина скача.

— Кажи ми къде е.

— Как смееш? За коя се мислиш?

— Аз съм гард и съдбата на цялата лориенска раса зависи от моето оцеляване, Аделина. Как можа да им обърнеш гръб? Как можа да обърнеш гръб и на човешките същества? Джон Смит, за когото мисля, че е гард, е беглец в Съединените щати; когато неотдавна бил спрян от някакъв полицай, успял да го премести, без да го докосне. Точно както и аз мога. Не виждаш ли какво става, Аделина? Ако не започнем да помагаме, не само Лориен ще бъде изгубен завинаги, но и Земята, и това тъпо сиропиталище, и този скапан град!

— Как смееш да наричаш тъпо това място! — Аделина пристъпва към мен със свити юмруци. — Това е единственото място, което ни приюти, Марина. То е единствената причина да сме все още живи. Какво направиха за нас лориенците? Натириха ни на кораб за една година, после ни изтикаха на жестока планета без никакъв план или указания, освен да се укриваме и да тренираме. Да тренираме за какво?