Питакъс Лор - Силата на шестимата

— Ела с мен, ако обичаш — казва тя на Елла, пресята се през мен и я сграбча за китката.

— Какво правите? — казвам.

Сестра Дора изтегля Елла покрай мен.

— Не ти влиза в работата, Марина.

— Марина… — умолява Елла и ме гледа уплашено, докато я издърпват.

Паникьосвам се и се втурвам към предната част на черквата, където Аделина е станала права и разговаря с някаква жена от града.

— Сестра Дора току-що сграбчи Елла и я измъкна навън — изричам бързо и прекъсвам разговора й. — Трябва да я спреш, Аделина!

Тя ме поглежда невярващо.

— Няма да направя нищо подобно. И ме наричай сестра Аделина. Извинявай, Марина, но не ме прекъсвай, говоря — казва тя.

Клатя глава в недоумение. Очите ми се пълнят със сълзи. Аделина е забравила какво е да молиш за помощ и да не я получиш.

Обръщам се и бягам от помещението нагоре по витата стълба, която води до църковните канцеларии. Вляво, в края на коридора, единствената затворена врата е на кабинета на сестра Лусия. Втурвам се към нея, мъча се да реша какво да направя. Да почукам ли? Или да нахлуя направо? Не ми се удава възможност да сторя нито едното, нито другото. Почти съм хванала дръжката на вратата, когато чувам изплющяването на плесница, незабавно последвано от писък. Замръзвам потресена. От другата страна на вратата Елла плаче, след секунда сестра Дора отваря вратата.

— Какво правиш тук? — сопва ми се тя.

— Идвам при сестра Лусия — лъжа я аз.

— Нея я няма тук, а ти си дежурна по кухня. Заминавай! — казва тя и ме прогонва обратно по пътя, по който бях дошла. — И аз тръгвам натам.

— Тя добре ли е?

— Марина, това изобщо не те засяга — казва тя.

Сграбчва ме за ръката, завърта ме и ме блъска.

— Заминавай! — нарежда ми.

Отдалечавам се от кабинета, ненавиждам страха, който ме обзема всеки път, щом съм изправена пред някакъв конфликт. Винаги е било така — със сестрите, с Габриела Гарсия, с Бонита на плаващата платформа — обзема ме едно и също чувство, едно и също безпокойство, което бързо преминава в страх и което винаги ме кара да изчезна.

— Хайде, по-бързо! — изревава сестра Дора и ме следва надолу по стълбите към кухнята, където ме чакат задълженията ми по Ел Фестин.

— Трябва да отида до тоалетната — казвам, преди да сме стигнали кухнята, което е лъжа.

Искам да се уверя, че Елла е добре.

— Добре. Не се бави. Засичам времето.

— Няма да се бавя.

Шмугвам се зад ъгъла и изчаквам трийсетина секунди, за да се уверя, че си е отишла. После се втурвам обратно в посоката, от която дойдохме, нагоре по стълбите и след това по коридора. Вратата на кабинета е открехната и аз влизам вътре. Наредбата е в тъмни цветове, мрачна. Дебел слой прах покрива лавиците покрай стените, върху които са наредени стари книги. Единствено през мръсен прозорец с витраж се прокрадва светлина.

— Елла? — викам аз, не знам защо си мисля, че може да се крие.

Никакъв отговор.

Излизам и надничам в стаите, разположени отстрани на главния коридор, но всички са празни. Викам името й, докато минавам покрай тях. В противоположния край на коридора се намират спалните помещения на сестрите. И там няма следа от нея. Слизам обратно по стълбите. Тълпата вече се е добрала до столовата. Отивам до нефа и се оглеждам за Елла. И там я няма, няма я и в нито една от двете спални, нито в компютърната стая, нито в някой от килерите. Докато проверявам почти всички места, за които се сещам, се изнизва половин час. Знам, че ще си изпатя, ако сега отида в столовата.

Вместо това набързо свличам неделните си дрехи, откачам палтото от закачалката, събирам одеялото от леглото си и се втурвам навън. С мъка вървя през снега, не мога да избия от главата си звука от плесницата и писъка на Елла. Не мога да простя и пълното пренебрежение на Аделина към мен. Цялото ми тяло е напрегнато, затова съсредоточавам енергията си върху някои от огромните камъни, покрай които минавам, и с телекинеза ги повдигам и запращам срещу планинския склон. Наистина страхотен начин да изпуснеш парата. Снегът отгоре се е втвърдил и се е образувал тънък слой лед, който хрущи под краката, но не пречи на камъните да се пързалят по нанадолнището. Толкова съм вбесена, че мога да ги оставя да си се търкалят така, като ги насоча към селото. Но ги спирам. Вбесена съм не на селото, а на манастира и на тези, които го обитават.

Минавам през камилската гърбица — остава ми още половин километър. Слънцето сгрява лицето ми, то е високо в небето, клони все още на изток, което ще рече, че разполагам с най-малко пет часа, докато дойде време да се прибирам. Отдавна не съм имала толкова много свободно време, а при това ярко слънце и свежия студен вятър, които ме отклоняват от унилото ми настроение, изобщо не ме е грижа, че когато се прибера, ще си имам неприятности. Обръщам се да видя дали пелерината от одеялото замита следите ми върху твърдия сняг. Боя се, че днес това изобщо не сработва.