Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

Предложението на Съндис да се бомбардира Узедом не се приема. Представителите на военновъздушните сили настояват да не се бърза с това решение. Те искат да им се предостави достатъчно време за детайлно разузнаване на всички възможни цели, тъй като бомбардирането им при добра защитеност със средства за противовъздушна отбрана ще доведе до големи, и то неоправдани жертви. Чърчил сякаш физически усеща върху себе си яростните очи на Хитлер, който може би му готви изненада.

Сега, разбира се, не е 1940 г., когато той след поражението при Дюнкерк се провиква за кураж от Парламента: «Нека противникът никога не забравя, че Англия е само част от нашата империя… Ако тук ни засипват с бомби и ни карат да се скрием в добре защитените скривалища, флотът ни, който владее положението, ще си каже решаващата дума в свещената борба…»

Чърчил можеше да произнася каквито си иска речи, за да повдигне духа на народа, но изтръпваше при мисълта Хитлер да предприеме нахлуване в Англия. Премиерът нямаше увереността, че островът щеше да събере сили, за да му се противопостави. Сам той не можеше да се справи с германската военна машина, набрала толкова силни обороти…

Но какво иска сега да му подскаже Хитлер с «ракетното оръжие»? Не иска ли да го сплаши, да го притисне, за да не открива втория фронт?

При тези мисли Чърчил едва доловимо се усмихва. Каква наивност! Та нали той сам отлага вече толкова пъти отварянето му въпреки изричното настояване на Съветския съюз още от началото на войната. Той отказва да стори това през 1941, след това през 1942 година. Използува цялото свое изкуство, цялото красноречие, за да забави този ден. Но не смееше да се хвали много с това, за да не го обвинят един ден, че неоправдано е съдействувал за удължаване на войната. Той се грижеше за историята и за своето място в нея.

През юли 1942 г. с Рузвелт решиха да открият втори фронт, но в Северна Африка.

Чърчил не иска да признае, че му е необходима възможно най-бърза победа на английското оръжие по две причини. Той разбира, че приносът на Съветския съюз ще бъде решаващ. Това силно ще повлияе на бъдещето. Втората причина е вътрешнополитическа. Пораженията на Англия през 1942 г. не могат да не се свързват с дейността на ръководеното от него правителство. Скоро ще му се наложи да се спасява лично той. А това може да стане само на полесражението.

Английските въоръжени сили побеждават немците и италианците при Ал-Аламейн. Това е добре дошло за Чърчил. По негово нареждане по цяла Англия се разнася победен звън на хиляди камбани. Но този звън не може в никакъв случай да заглуши в съзнанието на хората по света впечатлението от страшния грохот на съветските оръдия при Сталинград. Не Ал-Аламейн, а битката при Волга ознаменува началото на прелома във Втората световна война. На хоризонта изгряваше сияние, което подсказваше на света бъдещата победа на съюзниците, но Чърчил се изплаши… В един меморандум до членовете на военния кабинет той демонстрира своя антисъветизъм, нарича евентуалното тотално настъпление на Съветската армия «най-страшната катастрофа», при която «руското варварство» ще унищожи културата и независимостта на древните европейски държави…

През август в Москва той обещава вторият фронт да бъде открит през 1943 г. Но както показва историята, това е неговата поредна лъжа…

Какво иска да му подскаже Хитлер с тайнственото секретно «оръжие на възмездието»? Нима се надява на някакви отстъпки. Грохотът на войната се носи далеч по земята на Русия. Нека болшевиките и фашистите се бият възможно по-продължително време. Това е само от полза за Англия, особено когато липсва заплаха за острова.

Тук мислите му престават да галопират. Той се заслушва внимателно в дебатите. Подсъзнателно схваща, че нещо не е наред. Говори се за опасност и в същото време не се знае откъде идва тя.

Идва онзи момент, когато неговата способност да размишлява и да действува се спъва. Какво да се предприеме в тази неясна обстановка?

Чърчил гледа внимателно седящия срещу него в тъмен костюм министър на вътрешната сигурност Хърбърт Морисън. Този 47-годишен хитрец, вдигнал многозначително вежди, се усмихва едва доловимо и гледа надолу, сякаш иска да каже: «Нека чуем премиера» — После погледът му се плъзва към Идън, Литълтон и към 50-годишния сър Стахорд Крипс. Заглежда се в пепитеното му сако, бръчките по челото, които много рано са се впили в него, и тънките очила, зад които се крият още едни хитри очи. «Та това е онзи Крипс, който отначало твърдеше, че науката не възразява в „Пенемюнде“ да се създаде гигантска ракета, но после промени мнението си. Толкова ли ги е наплашил Чаруел?» — мисли Чърчил.