Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

В началото на април 1943 г. той вика лорд Чаруел и му казва: «Какво ще кажете, да поставим ли задача на авиацията да поогледа този завод за тежка вода? Ние непременно трябва да узнаем ще им се удаде ли на немците да създадат собствен завод за тежка вода, или няма да им се удаде.» Чаруел се съгласява с Чърчил и дори предлага конкретни мерки.

Няма ли намерение Хитлер да зареди ракетите с някакво ново взривно вещество, получено в резултат на атомните изследвания?… Излиза, че и двата въпроса са важни. Ракетите могат да се окажат чудесна стратегическа маскировка, която да отклони вниманието от атомното оръжие!

— Ще си позволя, джентълмени, които наблюдавате нацисткото тайно оръжие, да лансирам пред вас една своя версия — казва в заключителното си слово Чърчил. — Представете си, «Пенемюнде» е театър, пълен с декори, артисти и суфльори, които говорят малко по-високо, за да чуе и публиката която не е в залата. Ние се хващаме и нашите бомбардировачи хабят бомбите си, а отдолу ги чукат като банани… Очевидно необходимо е да се потърсят нови разузнавателни източници в окупираните територии, Франция, Белгия, Полша… Възможно е с «оръжието» на възмездието да ни пробутват дезинформация, за да предизвикат паника…

Чърчил много добре разбира опасността от разпространяване на мълва сред масите, които той никога не е уважавал, но които могат да му създадат излишни грижи тъкмо сега когато кабинетът му след победата при Ал-Аламейн има здрави позиции. Ето защо в заключение той казва твърдо:

— Забранявам да се дава гласност на тази история. Никой освен присъствуващите и пряко заетите е тази дейност да не бъдат осведомявани!…

30 май 1943 година.

Браун и Дорнбергер обядват.

— Валтер, чете ли днешния брой на «Фьолкишер беобахтер»?

— Шегуваш се, приятелю, кога ми остава време за вестник?

— Напразно — продължи Браун. — Има нещо, което ще те зарадва.

— Така ли?

— Е, не съобщават какви цигари пушиш и какви вина обичаш.

И двамата се разсмиват шумно.

Браун, който винаги търси повод да се похвали или да бъде похвален, беше намерил дори в правителствения официоз на хитлеристкия Райх нещо, което да погъделичка неговото самочувствие.

— Скоро ще се заговори за нас с пълен глас. Слушай какво пишат.

И той му чете вестника…

(Нацистката върхушка разбираше, че след поражението при Москва и Сталинград и особено след тридневния траур за пленените 50 дивизии край Волга духът на немската нация беше спаднал. И не само сред войниците от вермахта, но и сред населението, което изпитваше на гърба си тегобите на войната. А вместо скривалищата, в които все по-често им се налагаше да се тъпчат, им беше обещана велика Германия и велико изобилие. Гьоринг бе в стихията си. Той развя мита за «секретното оръжие» на Райха, за «оръжието на възмездието», което много скоро щяло да измени хода на войната.

Хитлер търсеше място и време за реванш. Погледите на Генералния щаб сега бяха обърнати към Курск. Залагаше се преди всичко на новите танкове — «Тигри» и «Пантери». През това време Хитлер искаше да попречи на един предполагаем десант на англичаните във Франция.

Заседанието на началниците на генералните щабове през февруари 1943 г. преминава под знака на голямото поражение при Волга и Северна Африка. Сякаш за да компенсира спадането на духа, началникът на Генералния щаб на ВВС генерал-полковник Ханс Ешонек докладваше в мажорен тон:

— Нашите славни въздушни асове накараха англичаните да търсят убежище в тъмните влажни мазета. Но и там ги настигна паниката, защото след всяка бомбардировка, когато се измъкваха оттам, те газеха по трупове и намираха вместо домовете си руини… — Той се запъна и продължи малко по-тихо: — Но не мога да скрия, че и тяхната авиация предизвиква неблагоприятен ефект в нашите градове…

Присъствуващите се намръщиха. Ешонек погледна с надежда Гьоринг. Но той бе като глух. И началник-щабът бързаше да излезе от това конфузно положение.

— Много скоро ние ще разполагаме с най-мощното оръжие на света, с най-секретното оръжие на Райха, което ще ни осигури победа!

Гьоринг веднага му подаде ръка:

— По заповед на фюрера до края на тази година Лондон ще бъде сринат със земята. Ние няма да допуснем десанта. Ще ги изчакаме, когато си пият чая, и ще ги засипем с ракети…)

Браун и Дорнбергер получават онази част от директивата на Генералния щаб, която се отнася до ракетите. От нея ясно личи, че интересът към «Пенемюнде» отново се засилва.