Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

На 2 март 1943 г. на остров Узедом пристига Химлер.

Дорбергер и Браун го посрещат с известна предпазливост. Това е човекът, от когото се бои цяла Европа. Пълновластен стопанин на SS и гестапо, на концентрационните лагери.

Появата на Химлер очевидно не е случайна.

Когато Браун го вижда в униформата на SS, струва му се, че този човек с бледо лице е отровен. Има вид на незначителен дребен чиновник. Ако някой го срещнеше на улицата, може да не го забележи. Има красиви маникюри на ноктите. С тях той от време на време почуква по зъбите си. Сам управлява своя брониран мерцедес и обхожда острова.

— Възхитен съм от ракетите ви — казва той и след малко добавя нещо съвсем неочаквано за тях: — Какво бихте казали, ако минете под моя закрила?

Какво могат да му отговорят Дорнбергер и Браун! Та това е човекът, който само с едно кимване превръща милиони хора в купища трупове. Очевидно неговото решение е продиктувано от някакво недоверие или от други, по-далечни цели, за които ракетчиците не могат да предполагат. А всъщност на тях им е съвършено безразлично под чие покровителство ще работят, стига да имат средства и възможности, за да довършат разработката на своите ракети. На оръжието, което щеше да им донесе слава. Ето защо, естествено, те показват пред Химлер своята дълбока благодарност…

На 26 май на острова идва специална комисия в състав: райхсминистъра Шпеер, генерал-полковник Фром и гросадмирал Дьониц от военноморския флот. В този ден е трябвало да се вземе решение, на кои апарати да се даде зелена улица — на самолетите снаряди или на балистичните ракети, на Фау–1 или на Фау–2.

Опитите да се демонстрират полети с два самолета снаряди не са успешни. Съперниците на Браун от ВВС се провалят. Всички знаят, че неговата 4–4 има вече над двадесет успешни старта… След продължителни спорове се решава да се разработват и двете оръжия, тъй като носят почти един и същи полезен товар на едно и също разстояние с еднаква точност.

Това решение удовлетворява всички.

Фау–2 и Фау–1 се приемат на въоръжение. Фау е съкращение от «Фергелтунгсвафе», т.е. «оръжие на възмездието»…

Браун е доволен, още повече че успешните стартове на неговата ракета му повдигат самочувствието.

А ето и сега намира открити намеци в централния печат за силата и мощта на своето творение.

— Е какво, Вернер, пак сияеш?

— А ти?

— И аз, разбира се. Но трябва да ти кажа нещо под секрет. Научих, че райхсфюрерът ще ни направи чест да ни посети отново.

— Нищо по-радостно.

— Да ти кажа честно, тези визити никак не ми харесват.

— Какво имаш предвид?

— Нека оставим този разговор.

29 юни 1943 година, 20,00 часът. Току-що е започнало съвещанието по въпросите на новото германско оръжие. Тук са ръководителите на британския Генерален щаб, учените консултанти и съветниците и комисията при кабинета за оперативна отбрана. То се провежда не в резиденцията на министър-председателя на «Даунинг стрийт», а в подземията на правителствените здания. Този факт е твърде показателен за нарасналата опасност от неизвестния призрак, който близо четири години броди в кулоарите, възбужда най-противоречиви мнения, предизвиква горещи спорове…

Чърчил седи в края на дългата маса, слуша внимателно изказванията и си мисли: «Тук под земята е чудесно, дори се долавя прохладата от парка Сент Джеймс. Над нас трябва да има десет фута стомана и цимент, невъзможно е да ги пробие една ракета. Но ако от взрива тази кутия все пак се разклати и фугите й цъфнат, няма ли оттам да нахлуе Темза?» В следващия момент Чърчил, сякаш почувствувал как хладната вода пълзи по краката му, погледна със съмнение към Атли и Идън, които седяха от двете му страни. Дали не са доловили мислите му? После присви очи, решил, че не бива да дава воля на нервите, рязко мушна пръсти още по-дълбоко под реверите и се заслуша.

И този път силите се поляризираха. Съндис защитаваше мнението, че това може да бъде само балистична ракета. Лорд Чаруел смяташе, че това е добре разиграван театър от немците. «Пенемюнде» — казваше той — е въдица за големи шарани. Доктор Кроу предложи да не се отхвърля предположението, че там се разработва безпилотен самолет…

«Нищо ново — си казваше Чърчил. — Нима наистина няма никакво оръжие, както твърди Чаруел?»

Още в началото Чърчил нарича това съвещание конференция, за да поощри дискусионното разглеждане на въпросите и свободното излагане на мнения. Но ето че от дебатите не се получаваше никаква яснота в обстановката. Това дори го подразни… В една от паузите той енергично се намеси: