Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

— В писмото има много верни неща, има истина. Чаруел става и започва да се разхожда нервно из кабинета.

Навън е станало тъмно. Сега отблясъците от камината се пресичат с масивното му тяло, отразяват подвижната и зловеща сянка по стените, която се мята като странно видение, като призрак. Джонс следи движенията му и си мисли: «Ето го призрака, след който съм тръгнал.»

— Държа да ви припомня — нарушава тишината Чаруел, — че в повечето от досегашните немски съобщения винаги е имало малко истина. Спомнете си какво стана през април 1940 г. Нашите агенти от Копенхаген ни предадоха за датата, на която германците щяха да нападнат Норвегия. Ние, естествено, приехме тази информация с резерви. Но какво се оказа? Датата беше вярна. Но всичко останало — долна лъжа. Ето почерка на нашите немски колеги — малко истина и много лъжа. Стига да има кой да се хване. Но не са намерили…

— Какво предлагате?

— Нищо. Вие би следвало да си напрегнете мозъка.

— Да поискаме потвърждение от информационния център.

— Та вие и сега получавате информация от тъмнозелените им сводки. Това е оперативен център за ежедневен анализ на информация, той няма да ви реши въпросите.

— Тогава?

— Не бива да се отказвате от услугите му. Тъкмо обратно, ползувайте всичко и всекиго, който може да ви подскаже нещо. Моят съвет е да се опитате да анализирате още веднъж и още веднъж възможно ли е немците да имат научни сили и технически потенциал за създаване на тези, позволете, фантастични апарати. Ето тук е въпросът — казва Чаруел и укротен сяда в креслото.

— За да защитите вашата теза, ще е необходимо да изразходвате много енергия и към нея да добавите известна доза риск и смелост, но в рамките на разумното.

— Може би трябва да се опитаме да създадем подобни апарати.

— По-скоро да преценим дали е възможно да ги създадем, защото от тях ние нямаме никаква необходимост…

В края на беседата Чаруел заключава:

— А що се отнася до широко рекламираното «Vergeltungswaffe» («оръжие на възмездието»), може да се окаже, че става дума за атомна бомба, а не за ракети!

— Кой знае? — казва Джонс тихо, сякаш отговаря на себе си…

4 юни 1942 година, следобед. Берлин, квартал Далем. Силна охрана се грижи никой да не смущава господата, настанили се във Физическия институт «Кайзер Вилхелм». Малко неудобно са седнали двадесетината души в този не особено голям кабинет, облицован с махагон, върху който се открояват добре подредените млечнобели лампиони. В средата, групирани около неголяма маса, седят фелдмаршал Ерхард Милх, генерален инспектор на луфтвафе и заместник на Гоьоринг, началникът на Управлението за армейско въоръжение генерал Фон Лееб, физикът Хайзенберг, Фердинанд Порше, конструктор на «Фолксваген», който по това време наблюдава разработването на нови оръжия. Тук е министърът на въоръжението Алберт Шпеер, който след малко ще открие тайното заседание. Присъствуват и други заинтересовани и отговорни офицери, физиците Ото Хан, Паул Хартек, Дибнер.

— Господа, излишно е да ви представям един на друг. Нас ни обединява една идея — урановата бомба. Ще се съгласите да започна с един кратък въпрос към ръководителя на проекта. Господин Хайзенберг, според вас бихте ли могли да създадете уранова бомба и кога?

Вернер Хайзенберг докладва прав.

След като Хан открива разпадането на ядрото през 1938 г., Хайзенберг е далече от задачата да създава уранова бомба. По-скоро той се интересува как да получи повече енергия от атомни източници. Но войната го заставя да се занимава с урановата бомба. Отначало, за да се изяснят възможностите да бъде осъществена верижна реакция, строи уранови реактори.

— Уважаеми господа, уверявам ви, задачата не е от най-леките. Нещо повече, в отделни моменти тя ни изглежда невъзможна. Вярвам, че не се съмнявате в нашите усилия. Ние създадохме уранов котел с тежка вода. Очакваме при работата му в него да се образува нов елемент, който да ни послужи за зареждане на бомбата. Бихме могли да използуваме уран 235, но той е така фино примесен с уран 238, че засега не ни се удава да го получим в необходимите количества. Най-вероятно перспективата ще стане по-ясна, когато пуснем в действие един уранов котел на бавни неутрони. Там делението на ядрата ще нараства лавинообразно. В един прекрасен ден бихме могли да взривим този уранов котел. Но това е нещо твърде далечно…

Както по-късно се установява, това не е бил правилният път за получаване на атомна бомба. Но Хайзенберг и колегите му на този етап също не са си представяли как точно може да се взриви уранът.