Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

Браун продължава да го слуша безстрастно.

— Но как не можеш да се досетиш?

— Слушай, Валтер, няма ли да ми предложиш нещо за хапване?

— Колко съм недосетлив наистина. Извини ме… След малко донасят поръчаното за господата началници на ракетния център «Пенемюнде». Достатъчно е само един да си вдигне ръката…

— Е, и? — пита на свой ред Браун.

— На какво искаш да се обзаложим, че сега към нас ще потекат отново марките.

— Не вярвам.

— Слушай ме внимателно. Аз дълго анализирах последните събития. След тази бомбардировка англичаните ще се съвземат. Тогава нашите жертви във въздуха ще станат по-осезаеми. Това е закон на войната. Върховното командуване не може да не се впечатли от това, че асовете ни се давят в Ламанша… И един ден ще решат, че е по-добре да не рискуват добрите си асове над морето, а да ги пазят за Изтока… Тогава те непременно ще се сетят, че има един Вернер фон Браун и един Валтер Дорнбергер, които тук, в това запустяло място, създават много по-добро оръжие, което не изисква никакви жертви… И ето ти ги отново средствата за нашата програма…

Вернер фон Браун го слуша внимателно. Настроението му заедно с храната и виното се подобрява. Той предлага да се чукнат за добрата врачка Валтер Дорнбергер…

Краят на 1940 г. Министърът на въоръжението Алберт Шпеер отново изслушва доклада на полковник Ерих Шуман.

— Напредваме чувствително. Само за половин година ние вече знаем много неща, за които до този момент дори беше трудно да се предположи — казва военният ръководител на «Проект У».

Шпеер го слуша замислен и не желае да го прекъсва. Той се интересува не толкова от междинните резултати, а от крайните. За него е важно какво ще може той да докладва на фюрера. Може ли сега в навечерието на новата 1941 г. да го зарадва? Всичко това, над което физиците на Райха се трепеха, на него, архитекта, му изглеждаше доста мътно и неясно.

— Ние предполагахме, че за бомбата няма да бъде пригоден природният уран 238. Но сега вече сме сигурни, че елементът, който ще ни направи непобедими, е уран 235 — продължава Шуман. — За голямо съжаление обаче той се съдържа в урановата руда в мизерни количества. Пропорциите са едно към седем хиляди!

— Едно към седем хиляди! — оживява се Шпеер. — Това много ли е, или е малко? Шуман избягва прекия отговор.

— Нашите доблестни учени поработиха добре. Паул Хартек в момента се опитва да конструира устройство, чрез което от природната смес да се отдели само уран 235. Но това е изключително сложно. Считаме, че най-удобна е центрофугата, предложена от Вилхелм Грот. Но тъй като по пътя, по който вървим, има доста неизвестни, ние не се ограничаваме само с тези предложения. Дадохме възможност всеки да прояви себе си. Манфред фон Ардене например изработи електромагнитен сепаратор. Всички средства са добри, когато преследват една цел.

— Но какво стана с реактора край Берлин?

— Готов е. Хайзенберг обеща в скоро време да докаже възможна ли е верижната реакция, или не е възможна. И то експериментално. Фирмата «Ауергезелшафт» вече усвои производството на метален уран… Както виждате, господин министре, вие вече няма да отидете с празни ръце при фюрера! — завършва със сервилен тон Шуман.

Той явно очаква да го похвалят. Шпеер го изгледа хладно.

«От къде на къде този полковник си позволява да му говори с такъв тон?» — си казва той и дава знак, че аудиенцията е приключила отдавна.

20 януари 1941 година.

Мрачен следобед. Лапавица — нито сняг, нито дъжд. Мъгла е паднала над Динар. Жана Русо си е легнала рано. Напоследък се чувствува уморена не толкова от работата, колкото от непрекъснатите намеци на ухажорите. Особено от досадните директни покани на Курт, офицер от хората на Райхенау.

На вратата някой чука настоятелно.

«Нима Курт се е напил в клуба и сега се осмелява… Що за наглост» — си мисли Жана и става, за да му отговори достойно. Отваря вратата, решена да бъде рязка.

На прага стоят двама гестаповци… Разпитват я в подземията на щаба. По въпросите им тя се досеща, че не знаят нищо, а само опипват почвата.

Гестапо е засякло изтичане на секретна информация, но няма сигурни улики срещу Жана.

Френската съпротива започва да създава грижи на окупаторите. Саботажите стават все по-чести, партизанските отряди нападат ешелоните, вдигат във въздуха складове и муниции, изваждат от строя релси…

Жана е свободна.

Гестаповецът й подава документите и казва сухо: