Джон Гришам - Звездният отбор

Изпрати и текст: „Добре съм. Трябваше временно да изляза от офиса. Всичко ще бъде наред. Моля те, не се тревожи.“

Тя отговори: „Къде си?“

Лучените кръгчета пристигнаха — грамадна купчина горещи златистокафяви колелца, покрити с гъсто тесто и мазнина. Абнър ги сложи пред Дейвид и рече:

— Тия са най-добрите. Какво ще кажеш за чаша вода?

— Мислех си за една бира.

— Имаш я.

Абнър взе халба и пристъпи към крана.

— Сега пък жена ми ме търси — каза Дейвид. — Имаш ли жена?

— Не питай.

— Извинявай. Тя е чудесно момиче, мечтае за деца, но сякаш не можем да задвижим нещата. За миналата година имам четири хиляди работни часа, представяш ли си? Четири хиляди часа. Обикновено пристигам в седем сутринта и си тръгвам около десет вечерта. Това е в нормален ден, но не е рядкост да работя до малките часове. Така че, когато се прибера у дома, просто рухвам. Мисля, че миналия месец правихме секс. Веднъж. Направо да не повярваш. Аз съм на трийсет и една. Тя е на трийсет и три. И двамата сме в разцвета на силите си, искаме бебе, а моя милост заспива, щом помирише възглавницата.

Той отвори шишето с кетчуп и изсипа около една трета в чинията. Абнър сложи пред него запотена халба светла бира.

— Поне печелиш добре — каза барманът.

Дейвид хвана едно лучено кръгче, топна го в кетчупа и го лапна.

О, дума да няма, плащат ми. Щях ли да се подлагам на тия изтезания, ако не ми плащаха? — Той се озърна да види дали някой не слуша. Наоколо нямаше никого. Понижи глас и добави с пълна уста: — Аз съм адвокат с пет години стаж, за миналата година взех бруто триста бона. Това са много пари и тъй като нямам време за харчене, просто ги трупам в банката. Но погледни простата сметка. Отработих четири хиляди часа, но взех хонорар само за три. Три хиляди часа, максимумът за фирмата. Останалото отиде за фирмени задачи и благотворителна дейност. Слушаш ли, Абнър? Виждаш ми се отегчен.

— Слушам те. И друг път съм обслужвал адвокати. Знам колко са скучни.

Дейвид отпи дълга глътка бира и примлясна.

— Оценявам твоята откровеност.

— Просто си върша работата.

— Фирмата продава услугите ми по петстотин долара на час. Умножаваме по три хиляди. Това прави милион и половина за „Роган Ротбърг“, а на мен ми плащат мизерните триста бона. Умножаваме по петстотин души, вършещи горе-долу същата работа, и става ясно защо правните факултети са претъпкани с умни млади студенти, които си мислят, че искат да постъпят в голяма адвокатска фирма, да се докопат до партньорско място и да забогатеят. Отегчавам ли те, Абнър?

— Напротив.

— Искаш ли лучено кръгче?

— Не, благодаря.

Дейвид пъхна още едно панирано кръгче между пресъхналите си устни, после гаврътна на един дъх половината халба. Нещо изтропа шумно в края на бара. Пияницата отново бе стоварил глава върху плота.

— Кой е тоя? — попита Дейвид.

— Казва се Еди. Брат му е собственик на половината заведение, тъй че пие, без да плаща. До гуша ми е дошло от него.

Абнър отиде и каза нещо на Еди, но той не реагира. Барманът прибра кафената чаша, избърса плота, после бавно се върна при Дейвид.

— Значи обръщаш гръб на триста бона — заключи Абнър. — Какъв ти е планът?

Дейвид се разсмя твърде високо.

— План ли? Засега нямам. Преди два часа отивах на работа както винаги; сега съм психясал. — Отпи още една глътка. — Планът ми, Абнър, е дълго да седя тук и да се опитам да разбера какво стана с мен. Ще ми помогнеш ли?

— Това ми е работата.

— Ще си платя сметката и тази на Еди.

— Разбрахме се.

— Още една бира, ако обичаш.

След около час четене на вестник, ядене на кисело мляко и пиене на кафе Рошел Гибсън неохотно се хвана на работа. Първата й задача беше да провери в регистъра на клиентите за Честър Марино, вече намерил покой в евтин ковчег с бронзов обков на погребалната агенция „Ван Изъл и синове“. Оскар се оказа прав. Преди шест години фирмата бе оформила завещанието на мистър Марино. Рошел изрови тънката папка от килера до кухнята и я отнесе на Уоли, който работеше усърдно на бюрото си, отрупано с какво ли не.

Кабинетът на адвокат Уолис Т. Фиг някога бе служил за спалня, но преди години го поразшириха чрез изместване на стените и вратите. Сега определено нямаше вид на спалня, но и не приличаше на кабинет. Отначало стените бяха само на три метра и половина една от друга, после идваше рязка чупка надясно, към по-широко пространство, където Уоли седеше зад бюро в стил 50-те години на миналия век, което бе купил на разпродажба. По него се трупаха купища папки, изписани бележници и стотици хвърчащи листчета, което пораждаше у по-наивните посетители (включително евентуални клиенти) усещането, че зад това бюро седи извънредно зает и може би дори важен човек.