Джон Гришам - Звездният отбор

— Сигурно други колеги не са минавали — каза Уоли.

Грейбър изсумтя и врътна очи към тавана.

— Знам ли? Не мога да ви хвана дирите на вас, адвокатите. Миналата седмица в онзи параклис там — Грейбър кимна към параклиса — имахме траурна служба за някакъв нелегален имигрант от Мексико. Беше го премазал булдозер. Адвокатите бяха повече от роднините. Горкият човек приживе никога не е бил толкова обичан.

— Колко мило — каза Уоли. Беше присъствал на траурната служба. „Финли и Фиг“ не успя да поеме делото. — Благодаря.

И той се отдалечи. Отмина първата стая — затворен ковчег, никакви посетители. Прекрачи във второто сумрачно помещение, шест на шест метра, с ковчег до едната стена и евтини столове покрай другите три. За радост на Уоли ковчегът беше затворен. Той сложи длан върху капака, сякаш се бореше да удържи сълзите си. Сякаш двамата с Честър споделяха един сетен миг на близост.

Обичайната тактика беше да се помотае наоколо няколко минути с надеждата да се появи някой роднина или приятел. Ако не, Уоли щеше да се подпише в книгата и да даде визитката си на Грейбър с изричното указание да каже на близките, че адвокатът на мистър Марино е идвал да поднесе своите почитания. Фирмата щеше да прати цветя за погребението и писмо до вдовицата, а след няколко дни Уоли щеше да я посети и да се държи така, сякаш семейството е длъжно да наеме „Финли и Фиг“, защото те са изготвили завещанието. Номерът минаваше в половината от случаите.

Уоли тъкмо си тръгваше, когато в стаята влезе млад мъж. Беше на около трийсет години, симпатичен, със сако и вратовръзка. Той погледна Уоли твърде скептично, както обикновено го гледаха повечето хора при първа среща, макар че това вече отдавна не го притесняваше. Когато двама непознати се срещат пред ковчег в празна стая, първите думи винаги са неловки. Най-сетне Уоли се представи, а младежът каза:

— Да… ъъъ… това е баща ми. Аз съм Лайл Марино.

Значи бъдещият собственик на една чудесна колекция бейзболни картички. Но Уоли не спомена за това.

— Баща ти беше клиент на моята адвокатска кантора — каза той. — Ние оформихме завещанието му. Искрено съжалявам.

— Благодаря — каза Лайл и малко се поотпусна. — Още не мога да повярвам. Миналата събота ходихме да гледаме мач на „Блекхоукс“. Изкарахме си чудесно. А сега е мъртъв.

— Моите съболезнования. Значи стана внезапно?

— Инфаркт. Ей така, изневиделица — щракна с пръсти Лайл. — В понеделник, както работел на бюрото си, изведнъж почнал да се поти и да се задъхва, после рухнал на пода. Мъртъв.

— Много съжалявам, Лайл — каза Уоли, сякаш се познаваха открай време.

Лайл потупа капака на ковчега и повтори:

— Просто не мога да повярвам.

Уоли трябваше да попълни някои празноти.

— Родителите ти са се развели преди около десет години, нали?

— Някъде там.

— Майка ти още ли е в града?

Лайл избърса очи с опакото на китката си.

— Да.

— А мащехата ти? В добри отношения ли сте?

— Не. Не си говорим. Разводът беше гаден.

Уоли едва сдържа усмивката си. Семейните вражди вдигаха хонорарите.

— Съжалявам. Тя се казваше…

— Мили.

— Точно така. Виж какво, Лайл, трябва да вървя. Ето картичката ми. — Уоли сръчно извади визитна картичка и му я подаде. — Честър беше страхотен човек — добави той. — Обади ни се, ако можем някак да помогнем.

Лайл взе картичката и я пъхна в джоба на панталона си. Гледаше разсеяно към ковчега.

— Извинявай, как ти е името?

— Фиг. Уоли Фиг.

— И си адвокат?

— Да. „Финли и Фиг“, малка бутикова фирма с активна дейност във всички по-големи съдилища.

— И си познавал баща ми?

— О, да, много добре. Той обичаше да събира бейзболни картички.

Лайл свали ръка от ковчега и се вгледа втренчено в лукавите очи на Уоли.

— Знаеш ли какво уби баща ми, мистър Фиг?

— Нали каза, че било инфаркт.

— Точно така. А знаеш ли какво предизвика инфаркта му?

— Ами… не.

Лайл хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами. После се озърна из стаята, за да е съвсем сигурен. Прекрачи напред, така че обувките му почти докоснаха тези на Уоли, който очакваше да чуе, че Честър е бил убит по някакъв коварен начин.

— Чувал ли си за лекарство, наречено „Крейокс“? — попита шепнешком Лайл.

В търговския център близо до погребалната агенция имаше заведение на „Макдоналдс“. Уоли взе две кафета и двамата седнаха в едно закътано сепаре. Лайл носеше купчина листове — разпечатки на статии в интернет — и очевидно жадуваше да поговори с някого. През изминалите четирийсет и осем часа след смъртта на баща му „Крейокс“ не му излизаше от главата.