Джон Гришам - Звездният отбор

Лекарството беше на пазара от шест години и продажбите му бързо нарастваха. В повечето случаи то понижаваше холестерола на хората с наднормено тегло. Честър постепенно бе стигнал до сто и трийсет килограма, а това влоши и други показатели, но на първо място кръвното налягане и холестерола. Лайл тормозеше баща си заради теглото, но Честър просто не можеше да се удържи от нещо сладичко посред нощ. Методът му да се справи със стреса от гадния развод беше да седне на тъмно и да се натъпче със сладолед. Така и не можа да свали натрупаните килограми. Миналата година лекарят му предписа „Крейокс“ и холестеролът спадна драстично. По същото време той почна да се оплаква от сърцебиене и задух. Оплака се на доктора, който го увери, че няма нищо тревожно. Драстичното понижаване на холестерола беше далеч по-важно от тия дребни странични ефекти.

„Крейокс“ се изработваше от „Варик Лабс“. Фирмата от Ню Джърси заемаше в момента трето място сред десетте най-големи световни фармацевтични компании, с годишни продажби на стойност около двайсет и пет милиарда и дълга история на жестоки сблъсъци с федералното законодателство и частни съдебни искове.

— „Варик“ печелят от „Крейокс“ по шест милиарда годишно — информира го Лайл и размаха една статия. — Имат ежегоден ръст от десет на сто.

Уоли преглеждаше един лист, без да докосва кафето. Слушаше мълчаливо, но колелата се въртяха така бързо, че почти му се висше свят.

— А ето го най-хубавото. — Лайл измъкна нов лист. — Чувал ли си някога за адвокатска фирма, наречена „Зел и Потър“?

Уоли никога не бе чувал за „Крейокс“, макар донякъде да се чудеше как лекарят още не му го е препоръчал при неговите сто и осем килограма и леко повишен холестерол. Не бе чувал и за „Зел и Потър“, но, усещайки, че става дума за игра на едро, нямаше намерение да признае невежеството си.

— Мисля, че да — каза той и се навъси, сякаш се опитваше да си спомни.

— Голяма адвокатска фирма от Форт Лодърдейл.

— Точно така.

— Миналата седмица заведоха дело срещу „Варик“ във Флорида — огромен иск за смъртни случаи, причинени от „Крейокс“. Ето какво пише в „Маями Хералд“.

Уоли хвърли бърз поглед на статията и сърцето му заподскача.

— Сигурно си чувал за това дело — добави Лайл.

Уоли вечно се смайваше от наивността на обикновения човек. Всяка година в Съединените щати се завеждаха над два милиона съдебни дела, а горкият Лайл си въобразяваше, че Уоли е забелязал едно-единствено от тях в Южна Флорида.

— Да, следя го внимателно — каза Уоли.

— Твоята фирма занимава ли се с такива дела? — попита невинно Лайл.

— Това ни е специалността — каза Уоли. — Занимаваме се най-вече с телесни повреди и смъртни случаи. Страшно бих искал да се захванем с „Варик Лабс“.

— Наистина? Съдили ли сте ги досега?

— Не, но сме съдили повечето големи фармацевтични компании.

— Страхотно. Значи ще поемете случая с татко?

И още как, помисли си Уоли, но от дългогодишен опит знаеше, че не бива да прибързва. Или поне да не проявява прекален оптимизъм.

— Да кажем, че случаят има сериозен потенциал. Трябва да докладвам на моя старши партньор, да проуча нещата, да поговоря с момчетата от „Зел и Потър“, изобщо да се подготвя. Колективните искове са много сложна работа.

И могат да бъдат безумно печеливши, бе главната мисъл на Уоли в момента.

— Благодаря, мистър Фиг.

В единайсет без пет Абнър леко се оживи. Започна да се озърта към вратата и продължи да лъска с бяла кърпа чашите за мартини. Еди пак се беше събудил и пиеше кафе, но продължаваше да не е на този свят. Накрая Абнър каза:

— Слушай, Дейвид, би ли ми направил една услуга?

— Естествено.

— Можеш ли да се преместиш два стола настрани? Този, на който седиш, е резервиран за единайсет часа всяка сутрин.

Дейвид погледна надясно — между него и Еди имаше осем празни стола. Отляво имаше още седем до края на бара.

— Шегуваш ли се? — попита той.

— Хайде де.

Абнър грабна почти празната халба, смени я с пълна и сложи всичко пред втория стол отляво. Дейвид бавно се надигна и последва бирата.

— Какъв е номерът? — попита той.

— Ще видиш.

Абнър кимна към вратата. Бяха сами в бара, ако не се броеше Еди.

След няколко минути вратата се отвори и на прага застана възрастен азиатец. Беше облечен със спретната униформа, папийонка и шофьорска фуражка. Придружаваше една много по-възрастна дама. Жената се подпираше на бастун и вървеше без чужда помощ, но шофьорът не изоставаше нито на крачка. Двамата бавно се затътриха към бара. Дейвид гледаше като омагьосан — дали най-после почваше да халюцинира, или всичко бе истина? Абнър забъркваше коктейл и също ги гледаше. Еди мънкаше нещо под носа си.