Джон Гришам - Звездният отбор

Както винаги, мис Гибсън се приближи бавно, като внимаваше да не събори някоя от камарите дебели правни томове и стари досиета, преграждащи пътя й. Подаде му папката и каза:

— Оформили сме завещанието на мистър Марино.

— Благодаря. Голямо ли е наследството?

— Не погледнах — каза тя и си тръгна.

Уоли отвори папката. Оказа се, че преди шест години мистър Марино бе работил като щатски ревизор с годишна заплата седемдесет хиляди долара и бе живял кротко в предградията с втората си съпруга и двете й деца. Току-що бе изплатил ипотеката на къщата — единственото им по-сериозно имущество. Бяха имали общи банкови сметки, пенсионни фондове и малко дългове. Единствената интересна подробност бе колекцията от бейзболни картички, която мистър Марино оценяваше на деветдесет хиляди долара. На четвърта страница в досието имаше ксерокопие на картичка от 1916 година с портрет на Джо Джаксън по прякор Босия в екип на „Уайт Сокс“, а отдолу Оскар бе изписал: 75000 долара. Оскар не си падаше по спорта и не бе споменал на Уоли за този малък куриоз. Мистър Марино би могъл и сам да напише простичкото завещание, но вместо това бе платил двеста и петдесет долара за услугите на „Финли и Фиг“. Докато четеше завещанието, Уоли осъзна, че тъй като всички други имоти са общи, целта е била двете доведени деца да не се докопат до колекцията. Мистър Марино я завещаваше на сина си Лайл. На пета страница Оскар бе надраскал: „Съпругата не знае за картичките“.

Уоли оцени наследството на около петстотин хиляди долара, което означаваше, че според действащите в момента правила адвокатите по завещанието на мистър Марино ще получат около пет хиляди. Ако не започнеше съдебен спор за бейзболните картички (а Уоли силно се надяваше да започне), изпълнението на завещанието щеше да мине отчайващо скучно и да приключи за около осемнайсет месеца. Но ако наследниците се изпокараха, Уоли можеше да протака нещата поне три години и да утрои печалбата. От завещания изплащаха сметките на кантората, а понякога дори си раздаваха и премии.

Фактът, че завещанието бе изготвено от „Финли и Фиг“, не означаваше нищо, когато се стигнеше до изпълнението. Всеки адвокат можеше да свърши работата и благодарение на богатия си опит от лова на клиенти в мътни води Уоли знаеше, че стотици гладни адвокати се ровят из некролозите и пресмятат хонорари. Струваше си да проверят Честър и да се ангажират с необходимата дейност за разчистване на депата му. Определено си заслужаваше да намине към „Ван Изъл и синове“ — една от многото погребални агенции в неговата редовна обиколка.

Шофьорската книжка на Уоли му беше отнета заради шофиране в нетрезво състояние и до края на наказанието оставаха още три месеца, но това не му пречеше да си кара колата. Все пак внимаваше и се движеща само по улиците около кантората, където познаваше полицаите. Когато имаше работа в центъра, пътуваше с автобус или с метрото.

„Ван Изъл и синове“ беше на няколко пресечки извън безопасната зона, но той реши да рискува. Хванеха ли го, все някак щеше да забаламоса полицията. Ако не успееше — имаше познати съдии. Постара се да кара по задните улички и да избягва оживеното движение.

Мистър Ван Изъл и тримата му синове отдавна не бяха сред живите, а погребалната им агенция преминаваше от ръка на ръка. Бизнесът западна, както и все така рекламираните „всеотдайни и грижовни услуги“. Уоли паркира на празното място отзад, заобиколи и влезе през главния вход, сякаш идваше да отдаде последна почит. Беше сряда, наближаваше десет сутринта и в първите секунди той не видя никого. Спря във фоайето и погледна графика за посещения. Честър беше през една врата вдясно, във втората от трите стаи за поклонение. Отляво имаше малък параклис. Един мъж с нездрав тен, кафеникави зъби и черен костюм се приближи към него и каза:

— Добро утро. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, мистър Грейбър — каза Уоли.

— О, пак сте вие.

— Винаги ми е приятно.

Веднъж Уоли се бе ръкувал с мистър Грейбър, но сега нямаше желание да повтори. Подозираше, че именно той подготвя труповете за погребение. Още помнеше мекото хладно докосване на дланта му. Мистър Грейбър също не протегна ръка. Всеки от двамата не харесваше професията на другия.

— Мистър Марино беше наш клиент — изрече сериозно Уоли.

— Посещенията при него са чак довечера — каза Грейбър.

— Да, видях. Но довечера ще съм извън града.

— Добре тогава.

Грейбър небрежно махна с ръка към стаите за поклонение.