Джон Гришам - Звездният отбор

— По делата за гипсокартона вече има присъдени четири милиарда долара.

— Да, но ние не видяхме и цент.

— Точно това ти говоря, Оскар. Трябва да погледнем сериозно на колективните искове. Там са парите. Хонорари за милиони, плащани от компании, които печелят милиарди.

Вратата беше отворена и Рошел слушаше всяка дума, макар че точно тази тема започваше да се изтърква.

Уоли повиши глас:

— Докопваме няколко такива случая, после се свързваме със специалистите по колективни искове, даваме им дял, лепваме се за тях, докато уредят обезщетението, и си тръгваме с куп пари. Лесна печалба, Оскар.

— Като обривите от памперсите?

— Добре де, от това не излезе нищо. Но тая история с електрошока е златна мина.

— Още една ли, Уоли?

— Да, ще ти го докажа.

— Действай.

Пияницата в края на бара се беше посъвзел. Надигна глава, отвори очи и Абнър му поднесе кафе, опитвайки се да го убеди, че е време да си върви. Един хлапак метеше пода и подреждаше столове и маси. Малкото заведение даваше признаци на живот.

Замаян от водката, Дейвид гледаше отражението си в огледалото и напразно се мъчеше да види нещата в перспектива. Ту го изпълваха вълнение и гордост за дръзкото бягство от каторжния труд в „Роган Ротбърг“, ту почваше да се плаши от жена си, роднините и бъдещето. Алкохолът обаче му даваше кураж и той реши да продължи с пиенето.

Телефонът му завибрира отново. Обаждаше се Лана от службата.

— Ало — тихо каза той.

— Дейвид, къде си?

— Тъкмо приключвам със закуската, нали разбираш.

— Дейвид, май не си много добре. Какво ти е?

— Добре съм, добре съм.

Тя помълча, после попита:

— Пиеш ли?

— Не, разбира се. Часът е едва девет и половина.

— Добре, както и да е. Виж, Рой Бартън току-що си тръгна и е побеснял. Никога не съм чувала такъв език. Сипе всевъзможни заплахи.

— Кажи на Рой да ми целуне задника.

— Моля?

— Чу ме. Кажи на Рой да ми целуне задника.

— Ти си превъртял, Дейвид. Наистина. Не си добре. Не съм изненадана, предвиждах го. Знаех си.

— Добре съм.

— Не си. Пиян си и превърташ.

— Хубаво де, може да съм пиян, но…

— Мисля, че пак чувам Рой Бартън. Какво да му кажа?

— Да ми целуне задника.

— Защо не му го кажеш сам, Дейвид? Имаш телефон. Обади се на мистър Бартън.

И тя затвори.

Абнър неусетно се бе приближил, любопитен да подочуе нещо от разговора. Отново търкаше дървения плот — за трети или четвърти път, откакто Дейвид се настани на бара.

— От службата — каза Дейвид и Абнър се навъси, сякаш това не вещаеше нищо добро. — Въпросният Рой Бартън ме търси и хвърля каквото му падне под ръка. Ех, ако можех да го видя. Дано да получи удар.

Абнър пристъпи по-близо.

— Не разбрах как се казваш.

— Дейвид Зинк.

— Приятно ми е. Виж, Дейвид, готвачът току-що дойде. Искаш ли нещо за ядене? Може би по-мазничко? Пържени картофи, лучени кръгчета или едно голямо кюфте?

— Искам двойна порция лучени кръгчета и голямо шише кетчуп.

— Така те искам.

Абнър изчезна. Дейвид допи поредната чаша „Блъди Мери“ и тръгна да търси тоалетната. Когато се върна, седна на старото място, погледна часовника — 9:28 — и зачака лучените кръгчета. По миризмата усещаше как цвърчат в горещата мазнина някъде отзад. Пияницата отдясно се наливаше с кафе и полагаше усилия да не затвори отново очи. Хлапакът продължаваше да мете и да подрежда масите.

Телефонът на бара завибрира. Беше жена му. Дейвид не си направи труда да отговори. Когато вибрирането спря, той изчака, после провери гласовата поща. Съобщението на Хелън беше каквото очакваше: „Дейвид, два пъти се обадиха от службата. Къде си? Какво правиш? Всички са много разтревожени. Добре ли си? Обади ми се веднага.“

Хелън работеше над докторат по история на изкуствата в Северозападния университет и когато тази сутрин я целуна за довиждане в седем без петнайсет, тя все още беше под завивките. Снощи се бе прибрал малко след десет, вечеряха пред телевизора с остатъци от лазаня и той заспа на канапето. Хелън беше с две години по-възрастна и искаше да забременее — нещо, което изглеждаше все по-невероятно при непрестанното изтощение на съпруга й. Междувременно тя се занимаваше с доктората си, без да си дава много труд.

Тихо писукане извести за ново послание от нея: „Къде си? Добре ли си? Моля те.“

Дейвид предпочиташе да не разговаря с нея в близките няколко часа. Иначе би трябвало да си признае, че нервите му не са издържали, и тя щеше да настоява да потърсят професионална помощ. Баща й беше психоаналитик, а майка й — брачен консултант, и цялото семейство вярваше, че всички проблеми и неясноти в този живот могат да бъдат разрешени с няколко часа терапия. Същевременно обаче Дейвид не можеше да понесе мисълта, че тя се побърква от притеснение.