Джон Гришам - Звездният отбор

— Имам часовник, скъпа. Закусвам.

— Добре ли си? Носи се слух, че са те видели да се хвърляш обратно в асансьора.

— Само слух, скъпа, само слух.

— Добре. По кое време ще дойдеш? Рой Бартън вече се обади.

— Само да си довърша закуската, става ли?

— Разбира се. Дръж ме в течение, моля те.

Дейвид остави телефона, засмука усилено сламката и заяви:

— Ще си поръчам още едно.

Абнър се навъси.

— Карай малко по-кротко.

— Точно това правя.

— Добре. — Абнър взе чиста чаша и се зае да смесва. — Доколкото разбирам, днес няма да ходиш на работа.

— Няма. Напуснах. Зарязвам ги.

— Какво работиш?

— Адвокат съм. В „Роган Ротбърг“. Чувал ли си я?

— Чувал съм я. Голяма фирма, нали?

— Шестстотин адвокати само тук, в чикагския клон. Около две хиляди по целия свят. За момента на трето място по размер, на пето по хонорувани часове на адвокат, на четвърто по чиста печалба на съдружник, на второ по заплати на сътрудниците и несъмнено на първо по брой задници на квадратен метър.

— Извинявай за любопитството.

Дейвид вдигна телефона и попита:

— Виждаш ли този телефон?

— Мислиш ли, че съм сляп?

— Това нещо командваше живота ми през последните пет години. Никъде не мога да отида без него. Фирмена политика. Прекъсваше ми приятните вечери в заведения. Измъкваше ме изпод душа. Събуждаше ме по малките часове. Веднъж прекъсна секса с горката ми пренебрегвана съпруга. Миналото лято с двама приятели от колежа гледахме мач на „Къбс“, имахме страхотни места и играта тъкмо беше в разгара си, когато това проклето нещо взе да вибрира. Обаждаше се Рой Бартън. Казах ли ти за Бартън?

— Още не.

— Моят шеф, коварно и гадно копеле. Четирийсетгодишен, с его до тавана. Това е божа дарба в адвокатския занаят. Печели цял милион годишно и пак не му стига. Работи по петнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, защото в „Роган Ротбърг“ всички големи клечки бачкат денонощно. А Рой си въобразява, че е много голяма клечка.

— Симпатяга, а?

— Мразя го. Дано никога повече не видя физиономията му.

Абнър плъзна към него третото „Блъди Мери“ и каза:

— Май си налучкал правия път, мой човек. Наздраве.

Телефонът пак иззвъня и Рошел реши да вдигне.

— Адвокатска кантора „Финли и Фиг“ — изрече тя с отработен глас.

Уоли не откъсна очи от вестника. Рошел изслуша какво говорят отсреща и след малко каза:

— Съжалявам, но не се занимаваме с прехвърляне на недвижими имоти.

Когато преди осем години Рошел зае секретарското място, фирмата се занимаваше с недвижими имоти. Тя обаче скоро осъзна, че тази дейност носи малки печалби и товари главно секретарката, без почти никакви усилия от страна на адвокатите. Това бе достатъчен повод да реши, че не харесва недвижимите имоти. Тъй като контролираше телефоните, тя безмилостно отряза всички обаждания по тази част и недвижимият сектор на „Финли и Фиг“ тихо издъхна. Оскар бе възмутен и заплаши да я уволни, но омекна, когато тя пак спомена, че може да ги съди за адвокатска некомпетентност. Уоли издейства примирие, но няколко седмици атмосферата в кантората бе по-напрегната от обичайното.

Поради усърдното й отсяване отпаднаха и други дейности. Наказателните дела отидоха в историята; Рошел не ги харесваше, защото клиентите не й допадаха. Шофирането в нетрезво състояние бе одобрено, защото често се срещаше, носеше добри пари и не изискваше почти никаква намеса от нейна страна. Фалитите отидоха на боклука по същата причина като недвижимите имоти — оскъдни хонорари и твърде много работа за секретарката. В течение на годините Рошел бе успяла да преориентира дейността им и това все още пораждаше проблеми. Теорията на Оскар, която го държеше на дъното вече почти трийсет години, гласеше, че фирмата трябва да поема каквото й падне, да хвърля широка мрежа, после да рови из събраните боклуци с надеждата да открие една хубава катастрофа. Уоли не беше съгласен. Той искаше голям удар. Макар че началството го принуждаваше да поема всякакви банални задачи, Уоли вечно мечтаеше да се докопа до златната жила.

— Браво — каза той, когато Рошел остави слушалката. — Никога не съм харесвал недвижимите имоти.

Тя не му обърна внимание и пак се наведе над вестника. Прели изръмжа глухо. Когато го погледнаха, той стоеше върху дюшечето си с вирната муцуна, изпъната опашка и съсредоточено присвити очи. Ръмженето му се засили, после като по команда в тихото утро нахлу далечният вой на сирена. Сирените винаги будеха вълнение в душата на Уоли и за секунда-две той застина, умело анализирайки звука. Полицейска кола, пожарна или линейка? Това бе неизменният първи въпрос и Уоли умееше мигновено да определи разликата. Сирените на пожарните и полицейските коли не означаваха нищо и той веднага преставаше да им обръща внимание, но сирената на линейка винаги ускоряваше пулса му.