Джон Гришам - Звездният отбор

Оказа се бар. Сепаретата отдясно бяха празни. Столовете стърчаха преобърнати върху масите, очаквайки някой да почисти пода. Самият Абнър стоеше зад дългия излъскан дървен бар и се усмихваше лукаво, сякаш питаше: „Какво търсиш тук?“

— Отворено ли е? — попита Дейвид.

— Заключено ли беше? — отвърна с въпрос Абнър.

Препасан с бяла престилка, той лъскаше бирена халба. Имаше дебели космати ръце и въпреки грубоватото поведение лицето му излъчваше спокойната самоувереност на барман ветеран, виждал какво ли не.

— Мисля, че не.

Дейвид пристъпи бавно към бара, погледна надясно и мерна на последния стол някакъв тип, който изглеждаше като изпаднал в несвяст, но все още стискаше чашата.

Дейвид свали черното си палто и го преметна на облегалката. Седна, огледа редиците бутилки пред себе, бирените кранове и десетките чаши, подредени като по конец. Когато се почувства на място, попита:

— Какво препоръчвате преди осем сутринта?

Абнър погледна проснатия на бара клиент и каза:

— Какво ще кажете за кафе?

— Вече пих. Предлагате ли закуска?

— Да, нарича се „Блъди Мери“.

— Дайте една порция.

Рошел Гибсън живееше под наем в общински апартамент заедно с майка си, едната от дъщерите си, две внучета, променлив брой племенници и дори от време на време някой закъсал за жилище братовчед. За да се спаси от хаоса, тя често бягаше на работното си място, макар че положението там понякога се оказваше още по-лошо. Всеки ден пристигаше в службата около седем и половина, отключваше, прибираше двата вестника от верандата, светваше лампите, настройваше термостата, правеше кафе и проверяваше как е фирменото куче, наречено Прели. Изпълнявайки тия обичайни задачи, тя си тананикаше и понякога дори пееше тихичко. Макар че никога не би го признала пред шефовете, Рошел се гордееше с професията си на секретарка в адвокатска кантора — дори такава като „Финли и Фиг“. Когато я питаха какво работи, тя отговаряше неизменно: „правна секретарка“. Не просто някаква си там секретарка, а правна. Богатият й опит компенсираше липсата на професионално образование. Осемте години сред вихъра на адвокатската практика я бяха научили на много неща за юридическата наука и още повече за юристите.

Прели беше куче от смесена порода, което живееше в кантората, защото никой не искаше да го приюти. Принадлежеше в еднаква степен на тримата — Рошел, Оскар и Уоли, — но буквално цялата отговорност за неговите потребности падаше върху Рошел. Избягал незнайно откъде, Прели бе избрал „Финли и Фиг“ за свой дом преди седем години. По цял ден спеше на малко легло до Рошел, а нощем обикаляше да пази. Като куче-пазач се проявяваше доста прилично и пропъждаше с лая си крадци, вандали и дори някои недоволни клиенти.

Рошел го нахрани и наля вода в купичката му. От малкия хладилник в кухнята извади кутия ягодово кисело мляко. Когато кафето кипна, тя си наля една чаша и подреди бюрото си идеално както винаги. То беше от стъкло и хромиран метал, солидно и впечатляващо — първото, което виждаха клиентите, когато прекрачваха прага. Кабинетът на Оскар можеше да се нарече спретнат. Този на Уоли беше истинска кочина. Двамата можеха да се крият зад затворените врати, но Рошел беше на показ.

Тя разгърна „Сън Таймс“ и започна от първата страница. Четеше бавно, отпиваше от кафето, хапваше кисело мляко и тихо си тананикаше, а Прели хъркаше долу до нея. Рошел обожаваше тези кратки мигове на покой в ранното утро. Не след дълго телефонът щеше да задрънчи, адвокатите щяха да пристигнат, а после, ако имаха късмет, да се появят и клиенти — някои с уговорка, други без.

За да се отърве от жена си, Оскар Финли всяка сутрин излизаше в седем, но рядко стигаше до кантората преди девет. Два часа обикаляше из града, отскачаше до полицейския участък, където братовчед му се занимаваше с пътните произшествия, наминаваше да поздрави шофьорите от „Пътна помощ“ и да чуе последните клюки за най-новите катастрофи, пиеше кафе със собственика на две западнали погребални агенции, носеше понички в пожарната, бъбреше си с шофьорите на линейки и понякога правеше визитация на любимите си болници, където крачеше по оживените коридори и с трениран поглед издирваше хора, пострадали поради чужда небрежност.

Оскар пристигна в девет. Уоли имаше далеч по-хаотичен живот и никога не се знаеше кога ще дойде. Можеше да цъфне в седем и половина, напомпан с кафе и „Ред Бул“ и готов да съди който му се изпречи на пътя; можеше и да се довлече в единайсет с махмурлук и зачервени очи и да потърси убежище в кабинета си.