Джон Гришам - Звездният отбор

В дългия живот на Рошел Гибсън имаше много сълзи и значителна част от тях бяха пролети зад затворената врата на кабинета на Уоли. Той я съветваше и се опитваше да й помогне, доколкото можеше, но главната му роля бе да я изслушва. А при безредния живот на Уоли ролите лесно можеха да се разменят. След провала на последните му два брака мис Гибсън го насърчи да не се отчайва. Когато започна да прекалява с пиенето, тя пак разбра и не се побоя да го упрекне. Макар да се караха всекидневно, караниците им винаги бяха краткотрайни и често помагаха да си изяснят позициите.

Понякога и тримата във „Финли и Фиг“ ходеха наежени или нацупени — най-често заради пари. Пазарът просто бе претоварен; твърде много адвокати кръстосваха улиците.

Последното нещо, от което се нуждаеше фирмата, бе още един юрист.

Дейвид Зинк слезе от метрото на гара „Куинси“ в центъра на Чикаго и успя да се смъкне надолу по стъпалата към Уелс Стрийт, но нещо не беше наред с краката му. Ставаха все по-тежки, а стъпките му все по-бавни. Той спря на ъгъла на „Уелс“ и Адамс Стрийт и озадачено се вгледа в краката си. Нищо особено — все същите стандартни черни обувки с връзки, каквито носеха всички мъже във фирмата и дори две-три от жените. Дишаше тежко и въпреки студа усети влага под мишниците си. Беше на трийсет и една, със сигурност твърде млад за сърдечен удар, и въпреки изтощението от последните пет години бе привикнал да живее с умората. Или поне така си мислеше. Зави зад ъгъла и погледна Тръст Тауър, лъскав фалически монумент, извисяващ се на триста метра в небето сред облаци и мъгла. Когато спря и вдигна очи нагоре, пулсът му се ускори и той усети, че му призлява. Чужди тела минаваха устремено край него и го докосваха. Той прекоси Адамс Стрийт заедно с тълпата и продължи напред.

Фоайето на Тръст Тауър беше високо и открито, с изобилие от мрамор, стъкло и неразбираеми скулптури, създадено с цел да вдъхне и осигури топлина, но всъщност хладно и зловещо, поне за Дейвид. Шест ескалатора мъкнеха орди от уморени бойци към техните офиси и кабинети. Дейвид се опита да се насочи към най-близкия, но краката не го слушаха.

Той седна на едно кожено кресло до купчина големи боядисани камъни и се помъчи да разбере какво става с него. В навъсеното утро наоколо притичваха хора с мрачни лица и безизразни погледи, вече притиснати от стреса, макар че часът бе едва седем и половина.

Думата „пречупване“ определено не е медицински термин. Експертите използват по-сложен език, за да опишат момента, когато един изтормозен човек прекрачва границата. Това може да стане за част от секундата вследствие на някакво ужасно травматично преживяване. А може и да бъде последната капка, печалната кулминация на натиска, който расте ли, расте, докато умът и тялото бъдат принудени да потърсят освобождение. Пречупването на Дейвид Зинк спадаше към втория вид. След пет години неистов труд с колеги, които мразеше, тази сутрин с него се случи нещо, докато седеше край боядисаните камъни и гледаше как тълпите добре облечени зомбита се изкачват нагоре към поредния ден на безсмислен труд. Той се пречупи.

— Хей, Дейв, нагоре ли си? — подвикна някой. Беше Ал от антитръстовия отдел.

Дейвид намери сили да кимне с усмивка и да промърмори нещо, после стана и последна Ал, без сам да знае защо. Когато стигнаха до ескалатора, Ал беше на крачка пред него и говореше за снощния мач на „Блекхоукс“. Дейвид само кимаше, докато се изкачваха през фоайето. Под тях се задаваха десетки самотни фигури с тъмни палта — още млади адвокати, мълчаливи и мрачни като гробари на зимно погребение. Дейвид и Ал се присъединиха към една от групите пред асансьорите на първия етаж. Докато чакаха, Дейвид слушаше приказките за хокея, но светът наоколо се въртеше и той усещаше, че пак му призлява. Бързо се натъпкаха в асансьора заедно с твърде много народ. Тишина. Всички мълчаха. Никой не проговаряше; никой не поглеждаше другия.

Дейвид мълчаливо си обеща: „Това е последното ми пътуване с този асансьор. Кълна се.“

Асансьорът потрепваше и бръмчеше, после спря на осемдесетия етаж, територията на „Роган Ротбърг“. Слязоха трима адвокати, които Дейвид познаваше по физиономия, но не и по име и в това нямаше нищо чудно, защото за фирмата работеха шестстотин адвокати, разпръснати между седемдесетия и стотния етаж. На осемдесет и четвъртия слязоха още двама в тъмни костюми. Докато асансьорът продължаваше нагоре, Дейвид се обля в пот и започна да се задъхва. Мъничкият му кабинет се намираше на деветдесет и третия етаж и колкото повече се приближаваше към него, толкова по-бясно удряше сърцето му. Още мрачни мъже слязоха на деветдесетия и деветдесет и първия етаж и при всяко спиране Дейвид се чувстваше все по-изнемощял.