Джон Гришам - Звездният отбор

На деветдесет и третия в кабината бяха останали само трима — Дейвид, Ал и една жена, която наричаха зад гърба й Скатавката. Асансьорът спря, раздаде се мелодичен звън, вратата се отвори безшумно и Скатавката излезе. Ал също. Дейвид не помръдваше; всъщност не можеше да помръдне. Секундите отлитаха. Ал се озърна през рамо и каза:

— Хей, Дейв, нашият етаж е. Идвай.

Никаква реакция от страна на Дейвид, само тъп и безсмислен поглед на човек, попаднал в чужд свят. Вратата започна да се затваря. Ал пъхна куфарчето си в процепа.

— Дейвид, добре ли си?

— Нищо ми няма — измънка Дейвид и намери сили да направи две крачки.

Вратата се отвори, звънчето издрънка отново. Той излезе от асансьора и се озърна нервно, сякаш за пръв път виждаше това място. Всъщност го бе напуснал само преди десет часа.

— Виждаш ми се бледен — каза Ал.

На Дейвид му се зави свят. Чуваше гласа на Ал, но не разбираше какво казва. На няколко крачки от тях Скатавката ги гледаше озадачено. Ал каза още нещо, дори протегна ръка, вероятно за да помогне. Изведнъж Дейвид се завъртя и вкаменените му крака оживяха. Побягна към асансьора и с един скок се озова в кабината, преди вратата да се затвори. Последното, което чу откъм коридора, бе стреснатият глас на Ал.

Когато асансьорът потегли надолу, Дейвид Зинк се разсмя. Световъртежът и призляването бяха изчезнали. От натиска върху гърдите нямаше и следа. Беше го направил! Най-после! Напускаше робските владення на „Роган Ротбърг“ и се сбогуваше с кошмара. От хилядите жалки сътрудници и младши партньори в този чикагски небостъргач именно той, Дейвид Зинк, бе проявил смелостта да си тръгне в това мрачно утро. Седна на пода в празния асансьор, загледа с широка усмивка как червените номера на етажите се сменят светкавично и се помъчи да овладее мислите си.

Хората: 1) съпругата му, лишена от ласки жена, която искаше да забременее, но нямаше как, защото мъжът й бе твърде уморен за секс; 2) баща му, виден съдия, който почти насила го прати да учи право, и то не къде да е, а в Харвард, защото самият той бе учил там; 3) дядо му, семейният тиранин, който бе изградил от нулата огромна фирма в Канзас Сити и дори на осемдесет и две продължаваше да работи по десет часа на ден; и 4) неговият шеф и надзорник Рой Бартън, надут смотаняк, който крещеше и ругаеше по цял ден и Дейвид Зинк едва ли бе срещал в живота си по-жалка личност. При мисълта за Рой Бартън той пак се разсмя.

На осемдесетия етаж асансьорът спря и две секретарки понечиха да се качат. Като зърнаха Дейвид да седи в ъгъла с куфарче до себе си, те спряха за миг. После влязоха предпазливо и изчакаха вратата да се затвори.

— Добре ли сте? — попита едната.

— Много добре — отвърна Дейвид. — А вие?

Отговор не последва. Вдървени и мълчаливи, секретарките изтърпяха краткото слизане до седемдесет и седмия етаж. Когато Дейвид отново остана сам, изведнъж го обзе страх. Ами ако тръгнеха след него? Ал несъмнено щеше да иде право при Рой Бартън и да докладва, че Зинк е изтрещял. Какво щеше да направи Бартън? За десет часа беше планирана важна среща с недоволен клиент, голяма клечка от някаква корпорация; всъщност, както щеше да съобрази по-късно Зинк, най-вероятно именно този сблъсък бе последната капка, довела до неговото пречупване. Рой Бартън беше не само злобен въздухар, но и страхливец. Нуждаеше се от Дейвид Зинк и останалите, за да се скрие зад гърбовете им, когато клиентът пристигнеше с дълъг списък съвсем основателни жалби.

Рой можеше да прати охраната по петите му. Тя включваше обичайния контингент от застаряващи униформени портиери, но също така и фирмения шпионски кръг, който подменяше ключалки, записваше всичко на видео, действаше в сянка и провеждаше всевъзможни тайни акции, за да държи адвокатите в правия път. Дейвид скочи на крака, вдигна куфарчето и се загледа нетърпеливо в примигващите номера. Асансьорът лекичко се разтърсваше, спускайки се през центъра на Тръст Тауър. Когато спря, Дейвид слезе и се втурна към ескалаторите, все още претъпкани с устремени нагоре хора. Ескалаторите надолу бяха свободни и Дейвид слезе тичешком по един от тях. Някой подвикна:

— Хей, Дейв, къде отиваш?

Дейвид се усмихна и махна неопределено, сякаш всичко беше наред. Мина с широка крачка покрай боядисаните камъни и странната скулптура и излезе през стъклената врата. Беше навън и въздухът, който само преди минути изглеждаше влажен и унил, сега носеше обещание за ново начало.

Той вдъхна дълбоко и се огледа. Не биваше да спира. Тръгна бързо по Ласал Стрийт, без да смее да се озърне през рамо. Не изглеждай подозрителен. Бъди спокоен. Това е един от най-важните дни в живота ти, каза си той, така че не го проваляй. Не можеше да се прибере у дома, защото още не беше готов за този сблъсък. Не можеше да скита по улиците, защото щеше да срещне някой познат. Къде да се скрие за малко да обмисли нещата, да си избистри главата и да състави план? Погледна часовника си — 7:51, идеално време за закуска. На една пресечка зърна неонов надпис „Абнър“, примигващ в зелено и червено, но дори и отблизо не успя да разбере дали е кафене или бар. Преди да влезе, хвърли поглед през рамо, увери се, че охраната не е по петите му, и прекрачи в топлия сумрачен свят.